— Защото само любовта може да лекува. Гневът, чувството за вина и страхът влошават положението и не позволяват на организма да се възстанови — обяснява търпеливо Деймън.
— Има и друго, което не мога да го разбера — свивам вежди аз. — Ти можеш да четеш мислите ми, а аз твоите — не. Не е честно така.
Той се засмива.
— Сигурна ли си, че наистина искаш да ги четеш? Не беше ли това едно от нещата, които харесваше у мен?
Поглеждам засрамено надолу. Бузите ми пламват, като се сетя за всички неприлични мисли, станали и негово достояние.
— Има начин да се защитиш. Може би трябва да поговориш с Ава.
— Ти познаваш Ава? — Изведнъж надушвам някакъв заговор.
Деймън клати глава.
— Единствената ми връзка с нея е чрез теб. Чрез твоите мисли.
Заглеждам се в семейство зайци, които подскачат весело из поляната, после отново връщам поглед на него.
— Ами на конните състезания?
— Там се осланяше на предчувствието си и се справи много добре.
— Ами ти защо загуби първата гонка?
— Трябваше да загубя малко, иначе хората щяха да заподозрат нещо — намига ми той. — Но си върнах парите, не мислиш ли?
— А лалетата?
— Материализация — усмихва се той. — По същия начин, както ти създаде слон и плаж. Обикновена квантова физика. Съзнанието материализира това, което е било само енергия. Не е толкова трудно за проумяване, както си мисли човечеството.
Но и аз не успявам да го проумея, нищо, че според него всичко е съвсем просто.
— Ние създаваме собствената си реалност и, да, можеш да го правиш и вкъщи — смее се той и чака следващия въпрос да се оформи в главата ми. — Всъщност ти и преди си го правила, само че не си могла да го забележиш, защото на земята това отнема много време.
— Но на теб не ти отнема чак толкова много.
— Защото се мотая наоколо отдавна. Имал съм достатъчно време да усвоя няколко трика.
— Колко време? — поглеждам го, спомням си онази странна стая и си мисля: „Боже, в какво се забърквам?“
— Много, много дълго — въздъхва той.
— И аз ли ще живея вечно?
— Зависи от теб — свива рамене той. — Не си задължена да го правиш. Може просто да забравиш всичко и да продължиш с предишния си живот. И когато настъпи времето да преминеш оттатък, аз ще ти осигуря възможността, но изборът е твой.
Отправям поглед напред, към океана. Водите му са толкова прозрачни и зелени, че ми е трудно да повярвам, че съществува само заради мен. И въпреки че е забавно да си играеш с мощната магия, мислите ми скоро се връщат към земните ми тревоги.
— Трябва да знам какво стана с Хевън. Онзи ден, когато те заварих… — Лицето ми се сгърчва от ужасния спомен. — И с Дрина. Тя също е безсмъртна, нали? Ти ли я направи такава? И как е започнало всичко това? Как се е случило така, че ти си станал безсмъртен? Как е възможно изобщо да се случват такива неща? Знаеше ли, че тя е убила Еванжелин? И едва не уби Хевън? И… разкажи ми повече за онази страшна стая в къщата ти.
— Колко много въпроси! С кой да започна? — засмива се той.
— А, и още нещо, какво имаше предвид Дрина, когато каза, че се е налагало да ме убива отново и отново?
— Така ли каза? — пита той. Очите му се разширяват, а лицето му става пепеляво.
— Да — кимам и си припомням самодоволната й зла усмивка, докато ми го съобщаваше. — Беше страшно: Е, ще се позабавляваме ли отново, простосмъртна тъпачке. Ти винаги се хващаш на тази игра, дрън–дрън–дрън. Нали си ме наблюдавал? Мислех, че си чул всичко.
— Не, не видях и не чух всичко — отвръща тихо той. — Включих се по-късно. Ох, Евър, за всичко съм виновен аз. Трябваше да се сетя. Не биваше да те замесвам. Да бях те оставил на мира…
— Каза също, че те е видяла в Ню Йорк. Поне така е казала на Хевън.
— Излъгала е — измърморва Деймън. — Не съм ходил в Ню Йорк.
Мести поглед върху мен и в очите му има толкова болка и тъга, че ми дожалява за него. Пресягам се и хващам ръката му, притискам устни към неговите, за да му покажа, че каквото и да се е случило, аз му прощавам всичко.
— С всяко прераждане целувката ни става все по-прекрасна — въздъхва той, отдръпва се и отмества един паднал кичур от лицето ми. — Но никога не стигаме по-далеч. Сега знам защо.
Допира чело до моето и ме изпълва с неизпитвано досега блаженство и с непозната всепоглъщаща любов.
— А сега да се заемем с въпросите. — Отдръпва се лекичко и се усмихва. — Откъде да започна?