— Предлагам от самото начало.
Той кима и погледът му се устремява някъде надалеч, към началото, а аз кръстосвам крака и чакам.
— Баща ми беше мечтател по душа. Беше художник, но се занимаваше и с наука, най-вече с алхимия, макар и чисто дилетантски. Но тогава това беше модерно…
— Кога е това „тогава“? — питам, жадна да чуя точни места, дати и имена, неща, които могат да се проверят и докажат, не просто философски разсъждения и абстрактни образи.
— Много, много отдавна. Аз съм доста по-стар от теб.
— Да, но колко точно си по-стар? Имам предвид, в кой век и откога си на този свят — поглеждам го с трепетно любопитство, но не получавам желания отговор.
— Какво значение има кога? — клати глава той. — Важното е да знаеш, че баща ми и неговият приятел, алхимик, вярваха, че всичко може да се разложи и да се сведе до един–единствен елемент, и че ако успееш да изолираш този елемент, ще си в състояние да създадеш от него каквото си поискаш. Двамата работеха върху тази теория години наред, създаваха формули, отхвърляха ги и създаваха нови. И после, когато татко и мама… починаха, аз продължих неговата работа. Накрая достигнах до желания резултат.
— На колко години беше тогава? — опитвам отново.
— Бях много млад.
— Значи ти остават още няколко години — шегувам се.
— Да — засмива се той. — Достигам до определена възраст и всичко започва отначало. Знам, че предпочиташ вампирската теория за замръзнали във времето хора, но това е в приказките, а ние сме в реалния живот, Евър.
— Разбрах. И после? — питам нетърпеливо.
— После… родителите ми починаха и аз останах сирак. Знаеш ли, в Италия, където съм роден, фамилните имена често са свързани с произхода или с професията на човека. „Еспозито“ означава сирак или без подслон. Дадоха ми това име, но преди около два века го изоставих, защото вече не ми пасва.
— Защо не използва фамилното име на баща си?
— Не е толкова просто. Баща ми… беше преследван. Реших, че е по-добре да се дистанцирам от него.
— А Дрина? — питам и гърлото ми се стяга само при произнасянето на името й.
— Нейното истинско име е Поверина или „горката“, „бедната“. И двамата бяхме поверени на грижите на църквата. Там се запознахме. И когато тя се разболя тежко, не можах да понеса загубата й, затова й дадох да пие от онова лекарство.
— Тя каза, че сте били нещо като женени — изричам и веднага стисвам устни. Въздухът едва успява да премине през стегнатото ми гърло, защото тя всъщност не каза точно това. Само наблегна на третото си име, за да ми стане ясно.
Той поклаща глава, измърморва нещо под носа си и поглежда встрани.
— Истина ли е? — питам и усещам как вътрешностите ми се заплитат в стегнат възел.
Той кима и веднага добавя:
— Но не е, каквото си мислиш. Беше толкова отдавна, че не си струва да говорим за това. Вече няма значение за никого.
— Тогава защо не си се развел? Имам предвид, ако наистина няма значение… — Навеждам глава и се изчервявам толкова силно, че очите ми се пълнят със сълзи.
— И какво предлагаш да направя? Да отида в съда със Свидетелство за брак от преди няколко столетия и да подам молба за развод?
Стискам устни и свеждам поглед. Съзнавам, че е прав, но въпреки това…
— Евър, моля те, не ме съди толкова строго. Аз не съм като теб. Ти си живяла само седемнайсет години, а аз — стотици. Достатъчно, за да направя поне няколко грешки. И макар да има много неща, за които можеш да ме кориш, не мисля, че връзката ми с Дрина е една от тях. Тогава нещата бяха други. Аз бях друг. Бях суетен, повърхностен и пълен егоист. Мислех само за себе си, грабех от живота с пълни шепи. Но от мига, когато те срещнах, всичко се промени. А когато те загубих… до този момент не знаех какво е да те боли за друг човек. Но после ти се появи отново и…
Деймън замлъква и се заглежда в хоризонта. После продължава тихо:
— Намирах те и веднага те губех. И това продължи дълги години. Отново и отново. Един непрекъснат кръговрат от любов и загуба. Досега.
— Значи ние… се прераждаме.
Думата ми звучи толкова нелепо, че езикът ми трудно се обръща.
— Ти — да. Но не и аз. Аз съм винаги тук, винаги един и същ.
— И коя бях аз? — питам, без да знам да вярвам или не, но съм очарована от самата идея. — И защо не мога да си спомня?