Пол Дохърти
Вечната маска на смъртта
(книга 5 от "Тайните на древния Рим")
На моите чудесни деца
Ашли, Бен и Стефани
с цялата ми любов, татко.
Исторически личности
Диоклециан: старият император, вече абдикирал.
Максенций: бивш император на Западната империя, победен и убит от Константин при Милвийския мост.
Константин: новият император на Западната империя.
Елена: майка на Константин, императрица и августа.
Лициний: император на Източната империя.
Анастасий: християнски свещеник и писар, секретар на Елена.
Бур: германски наемник, началник на телохранителите на Елена.
Крис: управител на двореца.
Атий Енобарб: търсач на мъртъвци, поддръжник на император Максенций.
Друзила: държанка на Атий.
Фронтин: освобожденец на Атий.
Макрин: трибун, бивш командир на нощната стража в Целийския квартал.
Юлий Филип, Лукреций Нарс, Гемел Север, Петилий Гавин: търсачи на мъртъвци, поддръжници на Максенций, работят заедно с Атий Енобарб.
Милтиад: папа, епископ на Рим.
Силвестър: помощник на Милтиад, главен свещеник на християнската общност в Рим.
Полибий: собственик на кръчмата.
Попея: негова любовница.
Океан: бивш гладиатор.
Януария: слугиня.
Клавдия: племенница на Полибий.
Муран: гладиатор.
Симон: Стоика.
Петроний: Сводника.
Салуст: Издирвача.
Калигула: котаракът на кръчмата.
Извинявай: прислужник в кръчмата.
Торкват: бръснар.
Спретнатия Нарцис: балсаматор.
Меркурий Вестителя: вестоносец на кръчмата.
Белатон: специалист по обучение на кучета, собственик на кучето Пугна.
Тит Лабиен: управител на театралната трупа „Сатирикон“.
Целад: готвач в кръчмата.
Улпий: банкер.
Ахилей, Нерей: нощни стражи.
Домина Агрипина: съдържателка.
Силвана: слугиня.
Ливия: една от взетите от Тулиевия затвор жени.
Скорп, Павзаний: състезатели в надбягвания с колесници.
Господарят Харон: самозван вожд на подземния свят на Рим.
Цереб: помощник на Харон.
Хеката: вещица от спътниците на Харон.
Деций: един от следовниците на Харон.
Въведение
По време на процеса срещу Христос, Пилат, както разказват Евангелията, поискал да освободи затворника. Спрял го викът, че ако направи това, „няма да е приятел на Цезаря“. Според коментаторите Пилат усетил заплахата. Дори римският наместник и държавните чиновници били най-внимателно наблюдавани от agentes in rebus, буквално „онези, които вършат нещата, извършителите“. Римската империя имала и военни, и цивилни полицейски сили и макар че двете се различавали в задълженията си, би било неточно да твърдим, че е разполагала с нещо като съвременните детективи или тайни разузнавателни служби. Вместо това императорът и водещите политици заплащали огромни суми на доносници и шпиони, които често трудно можело да бъдат контролирани. Както сухо отбелязва Уолсингам1: „Той не е бил съвсем сигурен за кого работят собствените му хора, за него или за опозицията.“
Agentes in rebus представлявали отделна каста сред ордата събирачи на слухове, доносници и понякога извънредно опасни шпиони. Те работели лично за императора и техните сведения лесно можели да сложат край на нечия обещаваща кариера. А това било често срещано явление през кървавия и изпълнен с интриги период от началото на IV в. след Христа.
Император Диоклециан2 разделил империята на Източна и Западна. Всяка част имала собствен император и негов помощник, носещ титлата цезар. Империята се задъхвала от икономически проблеми и от варварски нападения. Нейната държавна религия била заплашена от набиращата все повече сили християнска църква, чието присъствие се усещало във всички провинции и на всички социални нива.
В 312 г. младият военачалник Константин3, с подкрепата на майка си Елена, британка по произход, която вече флиртувала с християнската църква, решил да завземе Западната империя. Той прекосил Италия и се срещнал със съперника си Максенций4 при Милвийския мост. Според Евсевий5, биографът на Константин, бъдещият император имал видение на кръст, под който стояли думите: In hoc signo vinces — „С този знак ще победиш“. Константин, продължава разказът, заповядал на войските си да приемат християнския символ и спечелил блестяща победа. Той разгромил Максенций и го убил, а после потеглил срещу Рим. Така Константин станал император на Запада, а негов единствен съперник оставал Лициний6, който управлявал на Изток.
1
Лорд Франсис Уолсингам (1532–1590), наричан още „баща на британското разузнаване“, създал в Лондон школа за шпиони, където випускниците се набирали сред най-добрите студенти в Оксфорд и Кеймбридж; според някои разкрил, а според други — провокирал серията заговори срещу кралица Елизабет I, които пратили на ешафода нейната съперница за престола, шотландската кралица Мария Стюарт. — Б.пр.
2
Гай Аврелий Валерий Диоклециан (ок. 245–313), римски император, издигнал се по пътя на военната служба. Установил домината, осъществил важни административни реформи. Жесток гонител на християнството през 303–304 г. — Б.пр.
3
Константин I Велики (ок. 285–337) — римски император от 306 г. Възстановил единството на империята, водил политика на веротърпимост и издал през юни 313 г. заедно с император Лициний (308–324) Миланския едикт, който обявявал всички религии в империята за равнопоставени. Преместил столицата на империята във Византион, наречен в негова чест Константинопол. Той и майка му Елена са обявени за светци от християнската църква. — Б.пр.
4
Марк Аврелий Валерий Максенций (ок. 218–312), син на Максимин II, римски император от 306 г. — Б.пр.
5
Евсевий Кесарийски (ок. 264–340), християнски апологет и пръв историк на църквата, писал на старогръцки език. — Б.пр.
6
Флавий Валерий Лициний Лициниан (ок. 250–325) — римски император от 308 г., владетел на Източната империя от 313 г. след победата си над Максимин Дая, по-късно отстранен от Константин I. — Б.пр.