Издигането на Византион като Константинопол също е исторически факт. Константин е бил категоричен, че трябва да има един император и една империя. Това не станало до 324 г. сл.Хр., когато той успял да разгроми съперника си Лициний, а след това работата по изграждането на новия град започнала ускорено. Това създало проблеми на християнската църква. Претенцията на епископа на Рим за върховенство над другите епископи и особено над този на Константинопол лежи в корена на бъдещите диспути, продължили през столетията. След заминаването на императора, Рим започнал все повече да става град на папите, а папата отстоявал интересите на „римляните на Рим“. Всъщност папите поели администрацията и управлението на града. Сто години след Константин, папа Сикст подкрепил финансово възраждането на архитектурата, а Лъв Велики успешно се намесил, за да попречи на хуна Атила да завземе Рим. В действителност с понтификата на папа Геласий от 492 г. нататък папството с всички сили се опитвало да определи какво може и какво не може да се прави в града, както и да дефинира легитимната сфера на светската власт като противоположност на духовната — въпрос, които ще може да бъде решен след столетия. Чак през XIX в. и с обединяването на Италия папството ще бъде ограничено в рамките на Ватикана, а едва след идването на власт на Мусолини, през 1920-те и 1930-те години между църквата и държавата успешно се установяват приятелски взаимоотношения.
Пол Дохърти
2007 г.
Уебсайт: www.paulcdohcrty.com