— Онова, което цитирах, беше из „Фарсалия“ на Лукан34. Голямо нещо. Изучавал съм го в училище, преписвал съм го на восъчни таблички с писалка от тръстика и мастило от сажди, задникът ми ставаше на пита и почервеняваше като залеза. Ако старият ми учител беше жив, щях да го натикам в клетка от тръни и също щях да го изгоря!
Харон захапа ябълка и силните му зъби разкъсаха бялата плът на плода. Потънал в мислите си, той започна да тананика някаква песен и се замисли за миналото. Толкова много години, толкова много дела, толкова много мисли! Сега се намираше сред могилите в голямото гробище по Апиевия път. Наблизо се издигаше гробницата на трибун от отдавна забравен легион, благодетел на какво ли не. Кого го е грижа, помисли си Харон. Вярваше във всички богове и не вярваше в нито един от тях. Миналото и бъдещето бяха интересни, но настоящето бе най-важно. В действителност той не изпитваше никакви съжаления, нямаше никакви скрупули, нямаше душа; всичко, което умираше, се разпадаше на прах.
Тази нощ той чакаше тайнствен гост, който му обещаваше да го направи още по-богат. Харон беше дошъл невъоръжен, но сред порутените гробове и гробници — рушащи се домове на смъртта — се бяха спотаили хора от неговата орда. Щяха да чакат знак от него, за да нападнат, ако се появи някаква опасност.
Харон изтри потта от лицето си и прокара ръка по обръснатата си глава. Пое дълбоко дъх и се вторачи в мрака над огъня. Обичаше всичко онова, което му осигуряваше неговата мощ — богатство, жени и вино, но най-много от всичко обичаше опасността, неочаквания обрат, който бе по-привлекателен от каквото и да било друго. Беше се съгласил името му да се използва срещу августейшите. Играта бе започнала, сега Харон очакваше следващото хвърляне на зара.
— Идва! — прошепна вещицата Хеката, душейки въздуха като куче.
— Направи, каквото каза! — изръмжа Цереб, наведе се и впи очи в нощта.
От мрака се появи някаква фигура, плъзгайки се като призрак от другата страна на огъня. Пришълецът имаше качулка на главата и носеше маска. Седна и отметна наметалото си.
— Господарю Харон, поздравявам те.
— Бих могъл да те убия веднага.
— Разбира се, че би могъл — последва насмешливият отговор, — и аз мога да те убия. Господарю Харон, аз познавам лабиринтите на катакомбите, скритите места, пещерите на изгубените, мрачните покои на мъртвите. Всички места, където се укриваш. Затова, господарю, оставих едни книжа на уважаван търговец. Ако утре преди шестия час не пия заедно с него подсладено с мед вино, тези книжа ще бъдат изпратени в тайната служба на Палатина. Обаче — посетителят разпери ръцете си, на които имаше ръкавици с един пръст, — ние сме тук не за да се заплашваме един друг, а да преговаряме. Нали получи препис от писмото ми до августейшите?
— Използва името ми!…
— Освен това те посъветвах на последните надбягвания с колесници да не залагаш на Скорп, а на Павзаний.
— Твое дело ли беше?
— Разбира се. Злато и сребро могат да разхлабят колелото.
— Много злато и много сребро!
— И твоят залог ти донесе голяма печалба, господарю Харон!
— Но все пак използва името ми!
— И ще бъдеш възнаграден за това. Три милиона златни солиди ще бъдат доставени в определено време на определено място. Затова имах нужда от теб.
— И аз ще получа половината?
— Разбира се.
— Защо да не взема всичко?
— Поради по-раншната ми заплаха! — изсмя се посетителят.
— Кой си ти?
— Валентиниан, бивш дякон на римската църква.
— Стигнал си твърде далеч, приятелю! Вече не вярваш в собствения си закон, нито дори в сентенцията на Сенека „Божествено дело за смъртния е да помогне на друг смъртен“, или епиграмата на Марциал „Човекът е свещен за човека“.
— Човек за човека е вълк! — дойде подигравателният отговор.
Валентиниан се обърна и погледна през рамо нещастния затворник в клетката му от тръни. Сега пленникът мълчеше, затворил очи след виното с упойка, което му бяха дали.
34
Лукан, Марк Аней (39–65) — римски поет, племенник на философа и литератора Сенека. Трудът му „Фарсалия“, споменаван и като „За гражданската война“, е исторически епос. — Б.пр.