— И така, за какво ти трябвам?
— Както казах, за да събера солидите. Тук, сред мъртвите покрай Апиевия път, имаш цял легион прокълнати, които ще ти помогнат.
— И?
— Продължавам да се крия. Само боговете знаят кога отново ще мога да действам.
— По-нататък?
— Божествената кучка Елена може би ще поиска да се намеси.
Седналата до Харон Хеката се наведе напред и прошепна нещо в ухото на господаря си. Той кимна.
— Ти ли уби Атий?
— О, да! Мога да убивам, както си искам и когото си поискам…
— И ковчежето „Ихтус“ е у теб? — Харон се заигра с обицата на ухото си. — Аз знам всичко за това.
— Да, скрито е.
— А другите? — изсмя се Харон. — Търсачите на мъртъвци? Разбираш ли — разпери ръце той, — аз също знам какво става на Палатина.
— Нищожества! — беше дрезгавият отговор. — Фронтин, освобожденецът на Атий, е мързелив и глупав. Останалите са стари войници, които копнеят за място под слънцето и да ги оставят на мира, за да се наслаждават на виното и робините си.
— Тогава каква е опасността?
— Клавдия, дребната жена, която живее при чичо си Полибий в „Магариците“ край Флавиевата порта.
— Чувал съм за нея…
— Не изпускай от поглед Клавдия — изсъска Валентиниан, — и ако трябва, убий я!
— Това ще струва повече…
— Разбира се.
— Чух слухове… — Харон се почеса по бузата. — Че Атий бил Поругателя — убиецът на блудници.
— Не мисля. Знаеш, че Поругателя се е върнал, така ли?
Харон кимна:
— Не ме е грижа какво става с курвите. Но ако засегне интересите ми — владетелят на подземния свят вдигна очи към небето, — тогава ще действам. — После погледна през огъня: — Мога ли да ти имам доверие, Валентиниане?
— Дотолкова, доколкото аз ти имам.
Харон мислено се ухили. Доверието беше ключът към неговия живот; доверието или предателството. За миг се замисли за лицето на онази, която беше обичал и изгубил, и думите на поета Катул отново нахлуха в ума му: „Вечна любов обеща ми ти, скъпа. Дано небето стори така, че твоят обет да се сбъдне и да продължи през целия ни живот.“ О, съвсем не стана така! Харон изпита старата болка, дълбоката загуба, ужасното чувство на унищожението вътре в себе си. Той пошушна нещо на Цереб, неговият помощник взе главня от огъня, стана, отиде до клетката от тръни и хвърли главнята вътре. Напоеното с масло дърво лумна в пламъци, покров от ревящ огън, готов да погълне трънака и плътта. Въпреки парцалите в устата, приглушените писъци на затворника отекнаха остро, после внезапно затихнаха, а пламъците се извисиха още повече. Валентиниан не се обърна, нито потрепна, дори когато отвратителният мирис на горяща плът се понесе към тях.
— Той предаде доверието ми! — прошепна Харон.
— Подходящо наказание! — отвърна Валентиниан. — На мен обаче имай повече доверие. Мислиш, че това е заради един мъртъв евреин, нали, господарю Харон? О, не! — Той скочи на крака: — Това е само началото. Аз имам друга тайна, която, ако се огласи, ще предизвика буря, каквато този град никога не е виждал. — Валентиниан вдигна ръка: — Имай ми вяра и ще видиш!…
Ранният привечерен ветрец донесе аромата от цветните лехи и малките градини от двете страни на украсения със сложна резба перистил35. Между колоните ярко горяха факли и привличаха насекоми и мухи, които от тях политаха към светлините на редиците блестящо оцветени алабастрови вази по корнизите. Цветни фенери допълваха празничното усещане, докато търсачите се събираха след вечерното пиршество с отгледани с мляко охлюви и гореща варена гъска. Заедно с военния си надзирател Макрин, те щедро възхваляваха готвачите на императора, излизайки от триклиниума36, за да се насладят на нощния въздух, понесли бокали с разредено вино, смесено с мед, смирна и анасон, и шумно дъвчеха малки анасонови сладкиши, за да успокоят стомасите си.
Елена освободи Клавдия точно по залез-слънце. Императрицата веднага се оттегли в покоите си, за да се посъветва с презвитер Силвестър, който далеч не изглеждаше щастлив; очевидно между него и августейшите бе възникнал някакъв спор. Клавдия и Муран бяха принудени да изчакат малко, преди да се присъединят към търсачите след вечерята. Клавдия се чувстваше щастлива, че е на въздух. Чичо Полибий, помисли си тя, с удоволствие би разгледал тази градина с нейните живи плетове, мраморни статуи на богове, бронзови купидони и фонтани. Въпреки приятната обстановка обаче, Клавдия нямаше търпение да се заеме с работата си. Търсачите заедно с Макрин седнаха в полукръг на ниските мраморни градински пейки. Изглеждаха като близнаци — средни на ръст, с груба обветрена кожа, имаха проницателни очи, лицата им бяха гладко избръснати. Клавдия срещаше този тип хора, все бивши войници, навсякъде из Рим. Бяха облечени в прости ленени туники, на краката си носеха здрави сандали, от време на време в светлината на фенерите проблясваха скъпоценностите им — гривни, огърлици и верижки. Те не криеха презрителното си отношение към нея, негодуваха срещу присъствието й и издаваха чувствата си, като понякога престорено се усмихваха или я поглеждаха накриво. Тези мъже бяха ветерани, единственото, което подсказваше тяхното настоящо призвание, бяха изцапаните им с мастило пръсти. Пред Клавдия те ни най-малко не показваха, че се боят от императрицата; бяха раздразнени и от превъзхождащото присъствие на Муран. Бившият гладиатор се бе отпуснал до Клавдия, до него мъничката й фигура изглеждаше още по-дребна, като на джудже, а от самия Муран се излъчваше заплаха — и поради репутацията му, и поради мрачното му мълчание.
35
Перистил — покрита галерия, затворена от едната страна с колони, а от другата със стена на сграда. — Б.пр.