Макрин се държеше по-различно от другите, беше по-вежлив. Бившият трибун на нощната стража беше среден на ръст, набит, с оплешивяваща глава и тъжно изражение, с хлътнали, гъсто обрасли страни. Жълтеникавото му лице бе обезобразено от белега, пресичащ дясната му буза, спомен, както той обясняваше, от един наемен убиец. Макрин не носеше скъпоценности, беше облечен в ленена военна туника, препасана с колан, а не с връв. Единствен той плесна дланта си с дланта на Клавдия в знак на поздрав и веднага я попита дали знае поемата на Хораций „Ода за Лалагия“. При отговора й, че не я знае, той настоя да цитира първите няколко стиха. Другите се усмихваха насила. Те очевидно гледаха на Макрин като на свой охранител, и се опитваха да го държат настрана, както държаха настрана и Клавдия. Когато тя за пръв път се присъедини към тях, те заговориха на странния жаргон, смесица от различни езици, на който се говореше във военните лагери, и така преднамерено изключиха Клавдия и Муран от разговора си.
Фронтин, освобожденецът на Атий, пристигна късно. Беше нисък, доста пълен, главата и лицето му бяха гладко обръснати. Имаше приятни черти, смеещи се очи, дебелите му бузи бяха издути от гроздето, с което бе натъпкал устата си. Като дишаше тежко, той се извини, че е закъснял, промъкна се към края на една пейка и късогледо се взря в Клавдия. Тя бързо му смигна и се върна към заниманията си — да проучва останалите. Те знаеха, че служи при императрицата и че знае всичко за миналото им.
Тъй или иначе, бяха принудени да я приемат и изпитаха известно облекчение, когато Клавдия призна, че не е християнка. После умело ги въвлече в разговор. Като всички ветерани, те се гордееха с постиженията си и с удоволствие говореха за своето минало. Вярно, признаха те, бяха служили при Максенций и да, тогава бяха тършували из Рим да открият скритите места на християните, техните светилища и гробове, но това бяха вършили и много други, които сега също служеха на августейшите. Цитираха класическата защита, която бе толкова любима на изправените пред съда: действали са единствено по заповед и ако не са го направили, други са щели да изпълнят задачата още по-безжалостно. Под блестящото, осветено от звездите небе, в натежалия и топъл от градинските аромати въздух те станаха по-словоохотливи, когато Клавдия кимна разбиращо на техните оплаквания и извинения.
— Търсили сте гроба на галилееца Петър, нали? — внезапно попита тя.
— Разбира се! — бързо отвърна техният самопровъзгласил се водач Нарс. — Но християните го криеха добре. Ние знаем, че гробът, където той лежи, е някъде в околностите на Ватиканския хълм, но, господарке — ласкателното обръщение се изплъзна от езика му, — тази част от Рим е блатиста, тя представлява истински лабиринт от стари гробове и пещери.
— Срещали ли сте някога дякона Валентиниан?
— Не! — Нарс завъртя отрицателно глава. — Разбира се, чували сме името му, но, господарке, ние сме търсачи на мъртви, не на живи хора.
— Откъде знаете, че е жив?
Нарс само сви рамене и отпи от чашата си.
— Нашата задача — заговори с леко дрезгав глас Север, — беше съвсем ясна. Ние трябваше да издирваме християнски светилища и гробове. Открихме някои гробове, някои не открихме. Докладите още съществуват.
— Изпълнявахме заповеди! — изръмжа Филип.