— Както и сега! — добави Гавин.
Клавдия долови лек акцент.
— От коя провинция си?
— От Илирия…
— А Атий?
Нарс подсмръкна.
— О, някъде от север.
— Той намери ли гроба на галилееца?
— Може и да го е намерил, но дори и да е така, никога не ни го е казвал — заядливо отвърна Нарс.
— Атий беше добър господар, но много потаен! — Фронтин засия като луна. Той взе делвата с вино и щедро напълни чашата си. Вдигна я, поздрави Клавдия и сръбна шумно, като примляскваше и не обръщаше внимание на презрителните погледи на останалите. — Много добър господар. Плащаше ми добре и никога не ме е удрял. Имах млада робиня, собствена малка стаичка…
— Дълго ли служи на Атий? — попита Клавдия.
— О, откакто се помня. Той и аз винаги сме били заедно.
— Споменавал ли е някога за гроба на галилееца?
— Да, често проклинаше съдбата, че все не успява да се добере до него. Сред християните мястото очевидно беше известно само на малцина, а и те много трудно можеха да се намерят.
— А Валентиниан?
Фронтин само отново завъртя глава.
— А ковчежето „Ихтус“?
— Кълна се в Аполон, докато не убиха Атий, аз не знаех, че ковчежето е толкова важно. Господарят го държеше заключено, ключа носеше на здрава връв около врата си, пък и това не беше моя работа…
— И ние можем да кажем същото! — намеси се Нарс.
— Значи, Атий беше много потаен?
— Да, да!
— И вие нищичко не знаете за гроба на галилееца или за ковчежето „Ихтус“?
— Господарке — обади се Север, — вече ти отговорихме! Казахме ти, че Атий беше потаен!
— Потаен ли беше, когато посещаваше проститутките и бордеите в Целийския квартал? — престорено се засмя Клавдия. — И не е ли вярно, че вие често сте го придружавали при тези му обиколки? — Гласът й стана твърд, мъж като тези я бе изнасилил и бе убил брат й. Не изпитваше никаква жалост към тях. — Не бяхте ли вие — обвини ги тя, — наемни биячи на император Максенций, негови любимци, на които беше позволено да правят всичко при вечерните си набези, докато търсят удоволствие тук или там?
Хор от отрицателни викове и гневни погледи отвърнаха на въпроса й. Нарс понечи да стане, но бързо седна на мястото си, когато Муран го заплаши, че той също ще стане.
— Е, така ли беше или не?! — повтори Клавдия.
Мрачни погледи бяха единственият отговор.
— Виждал ли си ги? — Клавдия внезапно се обърна към Макрин. — В края на краищата, ти си отговарял за нощните стражи в онзи квартал.
Макрин се облегна на покритите с бръшлян дървени решетки, които ограждаха градината зад тях. Вдигна бокала, криейки лицето си зад него.
— Е? — продължи Клавдия.
— Атий беше добре познат. Обичаше да причинява болка на момичетата.
— Така се шушукаше… — прошепна Макрин.
— Не се шушукаше! — рязко го прекъсна Клавдия, изморена от уклончивите отговори. — Атий е бил добре известен като насилник сред „щерките на Изида“.
— Но никоя не се е оплакала! — извика Макрин.
— Защото никоя не е посмяла! — гневно отвърна Клавдия. — Той е бил един от вас — тя се обърна към търсачите, — член на „Школата на луната“, поклонници на Диана и Дионис. — Опита се да овладее яростта си. — Имал е пурпурен бокал на китката си като вас; навярно още го имате.
— Едно от многото подобни общества — отбеляза Макрин. — Аз също принадлежа към такова.
— Когато си бил трибун на нощните стражи в този квартал?
— Да!
— Не си ли си затварял очите за своите съобщници?
Макрин свали бокала.
— Това е несправедливо и нечестно. Нямаш доказателства.
— Може би имам! — разгорещено отвърна Клавдия. — Атий е причинявал болка на онези, които е харесвал. Дали някой от вас не се е присъединявал към игричките му?
Някои срещнаха безочливо погледа й.
— Фронтине, ти придружаваше ли господаря си?
— Слава на боговете, не! — Фронтин размаха ръце. Клавдия почувства преднамерено фъфлене в гласа му и не обърна внимание на приглушените подхилквания на останалите. Не можеше да реши дали той намеква, че не харесва жени, или просто се прави на палячо.
— Но всички вие сте посещавали „Щерките на Изида“?
— И други нощни дами! — излая Нарс.
— Значи всеки от вас би могъл да бъде Поругателя?
Отново хор от протести посрещна обвиненията й.