— Решихме да го посетим — продължи Нарс, — за да разберем за какво става въпрос…
— И?
— Атий ни посрещна в градината на вилата си. Беше мълчалив и вглъбен в себе си. Запитахме го за здравето му. Говорихме за пътуването до Византион. — Нарс направи гримаса: — Нищо особено, после той се оттегли, като каза, че скоро щял да се присъедини към нас.
— Изплашен ли беше?
— Във Византион — не, нито по пътя обратно, но в този последен ден… — обади се Филип, като внимателно подбираше думите си. — Този ден изглеждаше дълбоко потиснат, вглъбен, напрегнат…
— Значи се е криел от нещо или от някого?
— Може би, но от кого? — сви рамене Филип. — Аз не знам.
— Атий знаеше ли за подозренията, че той е Поругателя?
— Да — отвърна Нарс, — но това съвсем не го безпокоеше, поне в началото.
— Разбира се — пое си дъх Клавдия, — той беше любимецът на император Максенций, унищожителят на християнските светилища, онзи храбър наемен побойник от кривите улички.
— Имаше си качества! — промърмори Фронтин.
Клавдия се изправи:
— Оставям ви да си допиете виното, но пак ще ви посетя! — Тя хвърли бърз поглед към Гавин, сякаш търсеше нещо зад пейката, но видя само навит плащ и чифт походни обувки.
Двамата с Муран се сбогуваха и напуснаха закритата градина. Минаха през коридорите с колонади. Блещукащи в нишите лампи осветяваха редица картини и фрески, възхваляващи подвизите на Ромул и Рем40.
— Мълчалива си, мъничка моя…
— Да, малката е мълчалива! — Клавдия спря в светлината на един фенер. — Муране, аз съм изморена, гладна и жадна. Бях оскърбена, излъгана, подиграна, надсмяха ми се…
Муран понечи да се обърне, сякаш се канеше да се върне, за да накаже виновните.
— Не, не! — сграбчи го за рамото Клавдия. — Слава на боговете, това не ти е арената!
Двамата завиха зад ъгъла и се отправиха към една странична врата. Закрепени в процепи факли къпеха в златиста светлина плочите. В сенките стояха императорските гвардейци в богато украсени брони и шлемове с пера. Зад тях клечаха групи германски и самартийски наемници. Красиво място, помисли си Клавдия, но също така белязано и от страх, и от внезапна смърт. Под краката им се простираше лабиринт от тесни проходи, ниши и клетки, обител на враговете на Константин. Някъде в тъмнината изцвили кон, копитата му удряха по земята, скърцането на кожа придружаваше този шум, после в тъмнината проблесна светлина на факла. Вестоносец, помисли си Клавдия, който носи запечатана пратка до някой гарнизон или пристанище, или заповедите на августейшите в града. Тя и Муран стигнаха до портата, където ги очакваха скупчени тъмни силуети на войници. Клавдия развърза торбичката на колана си и извади от там малък свитък с могъщите думи: „Приносителят на настоящето се радва на цялата милост на Августата.“
— Клавдия?
Тя се обърна. Презвитер Силвестър, загърнат в плащ с качулка, се промъкна като призрак към тях. На бледата светлина лицето му изглеждаше като на мъртвец.
— Валентиниан… — прошепна той. — Моите извинения, не исках да прекъсвам Августата, докато говореше. Нося съобщения. Първо, ти, Муране, няма да изпълняваш обичайните си задължения, докато тази работа не приключи. Второ…
Силвестър отметна качулката и се приближи още повече.
— Искаш да ми кажеш нещо по-надалеч от ушите на Августата ли? — подигравателно рече Клавдия. — За Валентиниан?
— Той беше дякон на нашата църква — отвърна Силвестър, — но бе странен човек, обвит в тайни.
— Съществува ли негово описание?
— Не. Разбираш ли, Клавдия, по време на големите гонения християнската общност в Рим се раздели на части като кохортите в един легион. Беше важно, всъщност беше от жизнено значение една група да не знае нищо за друга, защото такива сведения биха могли да бъдат изтръгнати при изтезания. Гоненията се разгаряха яростно в продължение на десет години. Християнските общности процъфтяваха или умираха. Хора се проявяваха като водачи, после изчезваха. Валентиниан беше един от тях. Ние не знаем как е изглеждал, нито знаем особено много за произхода му, освен това, че семейството му дошло от Александрия и че баща му е бил архитект. Валентиниан се проявил като блестящ учен, затова и беше определен за дякон. Когато гоненията престанаха, преди около две години, ние вече можехме да преброим християнската общност в Рим.