Под силното влияние на майка си, Константин поел юздите на управлението и започнал преговори с християнската църква, за да сложи край на вековните гонения. Но във всекидневния живот продължавали да властват интриги и убийства. В Рим те били ежедневие и специалните агенти били затънали в работа. Елена покровителствала християнската църква, но скоро разбрала, че интригите и убийствата там са също толкова разпространени, колкото и в двора…
Цитатите в началото на всяка глава са из „Животът на Константин“ от Евсевий, който е съвременник на Елена и нейния син. Бележката на автора в края на романа доизяснява историческия контекст на сюжета.
Пролог
Жестоко и безсмислено принасяне на човешки жертви.
Човекът, който обичаше да нарича себе си Iudex — Съдията — се отпусна в наподобяващото трон кресло и отпи от бокала си ледено бяло фалернско вино. Той млясна одобрително и пак се вторачи в скелета, разпънат на дебелите дървени греди, закрепени в стената от червени тухли. Съдията вдигна тост към черепа и увисналата челюст, разглеждайки внимателно вече пожълтелите кости. Да, помисли си той, това се казва наистина добре свършена работа! Гвоздеите бяха майсторски забити между костите на всяка китка — през онези малки пролуки, толкова удобно пригодени за такъв ритуал. В края на краищата един гвоздей, пробил дланта на ръката, е безполезен; жертвата се мята, бори се, гвоздеят пробива меката плът и се измъква. А един добре изострен железен гвоздей във всяка китка я задържа здраво. Същото се отнася и за краката. Вярно, размишляваше Съдията, така беше по-трудно. Той бе закрепил малко дървено трупче към гредата, преди да закове по-големия шип в пролуката между костите на глезените. Всичко това беше направено, преди смесеното с упойващи билки вино да престане да действа и жертвата да си върне съзнанието. О, това беше прекрасно! Ужасът, изненадата, силното страдание, виковете и клетвите, молбите и хленчовете! Съдията беше слушал това много дни, докато гледаше как жертвата му бавно умира, как кръвта се стича от раните; наблюдаваше усилията й да диша, да се изтръгне от гвоздеите, гледаше как се мята и широко отваря уста, за да поеме дъх в горещия въздух на онова подземие. Съдията взе друг бокал от червена глина и отпи малко „мулсум“, подсладено с мед вино, докато мислеше за храната, която щяха да му поднесат по-късно тази вечер в любимата му гостилница. Да, този път щеше да избере агнешко и може би съселче, или печено прасенце-сукалче с хрускава кожичка. Отново се загледа в прикования към дървото скелет.
— Направих някои проучвания — промърмори Съдията, сякаш разговаряше със стар приятел — как да съхраня костите ти. То е нещо като смола, макар че излезе по-скъпичко. Защото искам да продължа да те посещавам и да се връщам към старите спомени…
Той си пое шумно въздух и се вторачи в грубата рисунка на стената вдясно от разпятието. Очертана с черен въглен, картината изобразяваше двама гладиатори, които се сражаваха помежду си, докато зад тях, една жена, завързана за стълб, бе заплашвана от чудовищен лъв с черна грива. Край жената художникът бе изписал думата Christiana, християнка, и Съдията се запита кой ли я е нарисувал. Някой, който се е криел тук? Доста ясно можеше да си представи историята: единият от гладиаторите трябваше да убие другия, преди да се хвърли да защитава жената от лъва. Съдията размишляваше дали двамата гладиатори не са я обичали. Дали единият от тях щеше да приеме бърза смърт, та другият да я спаси в отчаян двубой, разбирайки, че от неговото умение зависят два живота? Наистина ли са били християни, запита се Съдията. Истинска ли беше историята, нахвърляна от художника върху стената? Наследство от преди няколко години, когато императорите Диоклециан и Максенций свирепо преследваха новата вяра?