— А Валентиниан?
— Знаем, че той и неговата общност са живели някъде около градините на Нерон, близо до Ватиканския хълм, но когато преброяването завърши, се оказа, че никой от хората му не е оцелял.
Силвестър наклони главата си на една страна, взрян през мрака в Клавдия.
— Ти смяташ, че това е странно, така ли?
— Загадъчно! — прошепна Силвестър. — Нито един оцелял! Сякаш цялата общност никога не е съществувала, изчезнала е като стража в нощта, като сняг под слънцето. — Той пристъпи още по-близо. — Все пак някои продължават да разказват, мълвят и шушукат, че шпионин ги е предал и е свел това общество от вярващи до нулата. — Силвестър се загърна по-плътно с плаща си. — Всички домове на тези християни били нападнати, а цялото им имущество — ограбено!
— Възможно ли е Валентиниан да е бил екзекутиран?
— Мнозина сигурно са били, просто са ги отвеждали и убивали.
Силвестър вдигна очи към небето.
— От какво се страхуваш, презвитре?
— За да бъде предадена така една общност, някой от водачите би трябвало да е разкрил имената и местата, където са се укривали. Оттук и подозренията ми, че Валентиниан вероятно, да му прости Бог, е бил предателят.
Глава трета
Някога те са били човешки същества: временни обитатели на смъртно тяло, докато са живели.
По-късно същата вечер Юлий Филип и Петилий Гавин се измъкнаха от Палатинския дворец, като преди това уведомиха Макрин, че искат да се поосвежат. Потънал в собствените си мисли, трибунът разсеяно им разреши. И двамата се бяха загърнали в наметала с качулки, от ножниците на коланите им висяха къси прободни мечове, те носеха и тояги, за да се подпират по пътя и торби. След като се озоваха извън двореца, двамата преднамерено се насочиха към онези улици, които, въпреки късния час, бяха все още оживени — най-добрият начин да се скриеш или заблудиш преследвач. Двамата се шмугнаха в бедняшките пазари, където продавачи на бира и книги, отрови и парфюми, смокини и риба, ароматни подправки и сол още се надяваха да припечелят нещо, преди слънцето съвсем да залезе. Мрачни гостилници и порутени винопродавници стояха отворени и чакаха клиенти. Разносвачи с табли от Транстиберния41 предлагаха запалителни клечки със сяра в единия край. Продавачи на наденички и сушена риба крещяха цените, а кълбящата се пара от преносимите им скари се смесваше с други миризми. Вечерният час скоро щеше да настъпи. Майсторите на чували и другите занаятчии, пъстроцветната гмеж от хора от всички народности щеше да изчезне из тесните, тъмни, виещи се улички и Рим щеше да утихне. Поне на теория, защото тогава щеше да настъпи часът, когато се появяваха легионите на Харон. А дотогава магьосниците в своите магазинчета предлагаха заклинания срещу треска, червени пришки и зараза, заедно с лекове за зачеване, против втвърдяване на гърдите или оток на тестисите.
Беше душна, гореща римска вечер. Въздухът беше натежал от миризми. Пот покриваше лицата на хората, ръцете им все по-често пропъждаха мухите и други насекоми, жужащи над купищата мръсен боклук, разпръснат наоколо. Оковани роби, предназначени за пазара, с натрити с прах от креда боси крака, за да се види, че са нови, преминаваха бързо, влачейки веригите си. Позлатените блестящи столове-носилки на богаташите си проправяха път между каруците, товарните коне и мулетата. През прозорците се чуваха викове и писъци на деца. Кучета и котки се биеха за сочни късове месо, хвърлени на улицата. Избягала маймуна бръщолевеше нещо, седнала на един перваз. Група гладиатори и съпровождащите ги гримирани, парфюмирани дами се присъединиха с крясъци и викове към тълпата, която се опитваше да примами маймуната долу.
Гавин и Филип не обръщаха внимание на цялата тази шумотевица. Те прекосиха Тибър по един тесен мост; под тях премигваха светлинките на лодки, баржи и ладии. Двамата бяха тласкани и блъскани сред морето от лица в светлината на пропукващи факли, прикрепени към железни поставки. Въздухът вонеше на сушена риба, на мокро дърво и на тинята и калта от бреговете на реката. На другата страна на моста бяха наредени още сергии. Гавин и Филип спряха само пред една от тях, за да купят длета и дървени чукове с дълги дръжки, после бързо тръгнаха към тъмнеещите скатове на Ватиканския хълм. Паметници се издигаха тук-там към нощното небе: прекрасни обелиски, които император Калигула бе донесъл от Египет, виждаха се корнизите на стар дворец и тъмната маса на различни имперски постройки. Решени да изпълнят задачата си, двамата търсачи загърбиха трескавия шум и се вмъкнаха в тесните улички, водещи към ватиканското гробище, нездравословно, мрачно място, истински развъдник на змии и други гадини, тук растеше и най-горчивото грозде в Рим. Единствените истински предимства на Ватикана беше глината, с която се снабдяваха оттук грънчарите, както и градините, които бившите императори се бяха опитали да разработят.