Гавин и Филип минаха край светилището на двама древни богове на плодородието и поеха нагоре по мрачния скат на Ватиканския хълм, на който се намираха старите гробища на Рим. Те бяха поразителна противоположност на шумотевицата и блъсканицата в града — самотно, зловещо място, където клоните на кипарисовите дървета тъмнееха, открояващи се на фона на вечерното небе. Място на призрачна тишина, нарушавана единствено от пронизителните крясъци на нощните птици и смразяващото кръвта дращене изпод земята. Хранилище на забравени спомени и потънали в праха на миналото дни, с рушащи се гробове и гробници, обител на прилепи, лисици и диви котки. Наред с това ватиканското гробище беше и място за срещи на вещици и магьосници, които палеха огньове навътре сред преплетените храсталаци и принасяха призрачни жертви на духовете на нощта.
Но Гавин и Филип бяха опитни войници. Бяха воювали в изгарящите пясъци на Африка, както и по замръзналите, обрасли с тръстика брегове на Рейн, и се страхуваха единствено от живите. Независимо от това, тъй като бяха добре въоръжени, те нямаха търпение да намерят не просто костите на един мъртъв евреин, а едно светилище, което щеше да им донесе богатство и благоразположението на Цезаря. Те навлязоха дълбоко в гробището, преповтаряйки си всички сведения, които бяха запаметили. Накрая намериха гробницата, която търсеха, край горичка терпентинови дървета. Тя имаше формата на ковчег с плосък покрив — паметник на отдавна починал трибун. Филип свали торбата, която носеше, и извади наръч факли и прахан. Произведоха искри и скоро двете факли лумнаха в студения нощен въздух. Гавин ги държеше, докато Филип с все сила натисна напомнящия маса капак на гробницата. Плочата леко се извъртя. Гавин усети, че го пробожда някакво подозрение и наведе факлата си.
— Ръбовете са чисти и по тях няма мъх! — прошепна той. — Някой е бил тук неотдавна…
— Навярно някое християнско дрънкало, някой от свещениците им — изръмжа Филип и влезе в празната гробница, като подкани Гавин да доближи факлите.
Подът на гробницата беше покрит със суха орлова папрат. Филип я отмести встрани, без да обръща внимание на убожданията по ръцете и раменете си, докато накрая напипа големия железен пръстен в дървената преградна врата в другия край. Той изръмжа, ритна останалата част от папратта и натисна силно. Наведен над ръба, Гавин го наблюдаваше. У него още веднъж се прокрадваха подозрения и той остана нащрек. Преградната врата поддаде лесно. Той се огледа наоколо; дълбокият мрак сякаш се сгъстяваше. Дали сред терпентиновите дървета някой не ги наблюдаваше? Не бродеха ли призраци тук? Дали духовете на мрака не пазеха това свещено място? Той едва не изкрещя, когато от мрака излетя бухал, размахвайки криле, и започна да кръжи над него като привидение.
— Мисля, че ние…
— Хайде! — присмя му се Филип. — Да не си дете, че се боиш от нощта?!
Гавин се промъкна вътре. Филип остави своята факла в малка желязна поставка във вътрешната стена на гробницата и подкани Гавин да приклекне с другата, за да му свети по-добре, после хвана скобите на покриващата плоча и я върна в предишното й положение. Пространството се оказа тясно и задушно. Последван от Гавин, Филип започна да се спуска по тесните стръмни стъпала, показали се зад вратата. Те бяха изсечени в скалата и водеха към място, което нямаше нищо общо с гробницата на Лабиен. Докато слизаха предпазливо по стъпалата, Гавин и Филип забелязаха странни йероглифи върху стената, осветени от пламъците на техните факли. Най-долу се намираше малко влажно и задушно помещение, с голи, изсечени в скалата стени; от него излизаха пет тунела, високи приблизително колкото човешки ръст.
— По кой? — изръмжа Филип.
— „Двамата пазачи, застанали от двете страни…“ — Гавин цитира сведенията, която бяха получили. — По централния!
Навлязоха в тунел, черен като нощта. Тук-там забелязваха по някоя стара факла, пъхната в някоя цепнатина. Запалиха няколко факли, за да имат повече светлина и да им бъде по-удобно. Гавин се успокои. Припомни си онова, което той и другарите му наричаха „славните стари дни“, когато преследваха християните из хекатомбите, както глутница кучета преследват сърна. Безпомощни мъже, жени и деца отчаяно бягаха и крещяха от ужас. О, мислеше си Гавин, удоволствието от лова, ликуването при преследването, удоволствието от намереното! И онези полудели от страх жени, готови на всичко! Злато, сребро и скъпоценности, които чакаха да бъдат прибрани, подкупи, които чакаха да бъда взети! Гавин се почеса по главата, по която бе избила пот. Всъщност християните не ги интересуваха, ставаше въпрос за техните олтари и гробове. Плочи, които трябваше да бъдат разбити, мазилката от стената — свалена, и мощите — измъкнати, за да бъдат изгорени и превърнати в прах. Този лов обаче щеше да е по-различен.