Тунелът беше тесен, главите им едва не опираха в тавана. Когато стигнаха по-навътре, Гавин се опита да овладее възбудата си. Това подземие беше особено. На места стената беше изгладена и върху нея грубо бяха начертани фигури, знаци и символи. Въпреки че беше трудно да ги различат на оскъдната светлина, Гавин беше сигурен, че са християнски.
— Галилеецът трябва да е погребан тук! — Филип спря и зашепна възбудено. — Другите тунели са предназначени за заблуда.
Гавин преглътна с мъка. Въздухът стана по-топъл, мракът още по-дълбок. Човек лесно можеше да се изгуби в лабиринт като този и да не може никога да се измъкне. Вече се канеше да продължи напред, когато забеляза клонките по земята. Гавин винаги се бе гордял с острото си зрение. Той се наведе и ги вдигна: не, не бяха клончета, а изсъхнали чепки от грозде, сухи и чупливи, но човек още можеше да ги разпознае. Гавин ги стри между пръстите си.
— Някой наскоро е бил тук! — промърмори той, но Филип вече вървеше надолу по тунела.
Гавин изруга под нос и го последва. Сянката на Филип играеше върху стената пред тях. Другарят му внезапно спря, Гавин също. Почувства някаква лепкава мокрота под сандалите си и подуши позната миризма. Филип се наведе да разгледа проблясващата пътека пред него, факлата, която носеше, хвърляше искри. Гавин внезапно разбра какво е това. Беше виждал войници да го използват, за да причинят напуквания в основите на градска стена.
— Масло! — изкрещя той и хукна назад.
Много късно! Искри от факлата на Филип се посипаха надолу и подът сякаш избухна в огън. Пламъци заиграха около краката на Филип. Той изкрещя и хвърли факлата. Надигнаха се още пламъци и обхванаха сандалите и наметката му. Той се опита да потуши огъня, подхлъзна се и се превърна в пищяща човешка факла, чиито ръце и крака се разпадаха. Молеше за помощ, но Гавин не можеше да направи нищо. Той се оттегли назад по тунела докато, сякаш след цяла вечност, крясъците спряха и пламъците започнаха да утихват. Въздухът беше нагорещен и вонеше на изгоряла плът; Филип се беше превърнал в почерняла купчина.
Като се опитваше да овладее паниката си, Гавин загаси собствената си факла, после тръгна напред през мрака. Той заобикаляше мръсотията, опрял гръб в стената и се опитваше с крак да опипва колко суха е земята под него. Ужасната миризма щипеше носа и гърлото му. Кожата му се обливаше в пот, той спря, за да овладее стомаха си, да потисне надигащия се порив за повръщане. Тъмнината, отвратителният горещ въздух го обвиха като мъгла, но накрая се измъкна, опипа пода пред себе си с обутия си в сандал крак и се наведе: земята беше суха и твърда. Обърна се назад към ужаса, погълнал другаря му. Там още проблясваха слаби пламъчета. Гавин отвори торбата, намери праханта и предпазливо запали отново факлата си. Докато чакаше пламъкът да се разгори, усети нещо хлъзгаво под крака си. Той внимателно наведе факлата; светлината проблесна върху студените люспи на скални пепелянки, които, привлечени от внезапната горещина, бяха изпълзели от цепнатините, където се криеха. Гавин бе обзет от ужас. Опита да се отдръпне, но усети ухапване, после второ и отровата бързо се просмука в краката му.
Клавдия седеше в градината на чичо Полибий и се наслаждаваше на утринната прохлада и на времето, което обещаваше прекрасен есенен ден. Лека мъгла продължаваше да се вие около лозите, около скоро вкопаната в земята преса за масло и над гордостта и радостта на чичо й — малката градина с любимите на Полибий маси, столове и пейки, запазени за много специални гости. Мократа трева на добре поддържаната морава блестеше в засилващата се светлина. Клавдия гледаше как малките капки роса просветват и изчезват.
— Добре ли спа, господарке?
Клавдия се обърна, когато Целад, новият готвач на Полибий, излезе от кухнята на кръчмата. Пикт42 по рождение, Целад приличаше на воин, но, както често си признаваше, дори и с тояга в ръка причинявал повече вреда на себе си, отколкото на другите. Сега живееше като освобожденец в Рим, осъществил мечтата на живота си — да бъде главен готвач, и се бе оказал много добър. Бе обръснал главата и брадата си и откакто го взеха в кухнята на Полибий, изглеждаше така, сякаш бе роден за тази работа. Щом седна на пейката до Клавдия, Калигула — котаракът на кръчмата — дебел безжалостен ловец, скочи в скута му. Целад си говореше с животното, както винаги, на езика на пиктите. Калигула погледна с обожание този мъж, който непрекъснато му осигуряваше наистина вкусни лакомства.