— С години си преследвал Поругателя, нали?
— Да.
— Използвал си своите хора — шпиони и доносници, а жриците на любовта с готовност са ти предоставяли подробности, които според тях са можели да ти бъдат от полза при преследването?
— Разбира се.
— И все пак не го залови?
— Не.
— Трябва да си кроял планове, да си замислял и подготвял засади и клопки?
Макрин кимна:
— Разбира се!
— И никога дори не си и зървал този убиец?
— Вече ти казах!
— Значи си започнал да подозираш, че Поругателя трябва да е или някой много могъщ човек, или някой, който работи с теб, член на нощната стража?
Макрин примигна и погледна встрани, но Клавдия видя погледа, бързото трепване в очите му. Макрин определено знаеше повече, отколкото признаваше.
— С кого си обсъждал преследването на Поругателя? — твърдо попита Клавдия.
Макрин дълбоко пое дъх:
— Връщах се нощем у дома и го обсъждах с жена ми. Въпреки че беше болна, тя много се интересуваше от работата ми и беше ужасена от онова, което чуваше. Такива бяхме… — засмя се той. — Щастлива двойка! Каквото и да станеше, винаги й казвах. Тя ми даваше добри съвети.
— С кой друг си говорил? — Клавдия не позволи разговорът да бъде отклонен в друга посока.
— Ами, със сегашния началник… — Макрин остави бокала си на масата. — Тогава той беше декурион, мой помощник. Имах нужда да се съветвам с него, той трябваше да знае какво става.
— И… — Клавдия посочи ръкописите. — Някои доклади липсват, нали?
— Да, липсват — бързо отговори Макрин. — Трябваше да докладвам на Атий Енобарб. — Той разпери ръце. — Разбираш ли, Атий беше преторианец! Той беше ухото на префекта на преторианците, както и на императора. Често идваше в казармите и, както се изразяваше, обсъждаше работата ми. Настояваше да чете докладите и да разбере как напредвам.
— Така ли правеше?
— Беше покровителстван от императора, Клавдия, можеше да прави каквото си поиска. Беше мой началник. Нещо повече, често посещаваше „Щерките на Изида“. Лесно можеше да каже, че има специален интерес към тях.
— Такъв, че да ги изтезава?
— Никоя не се оплака. Атий плащаше за удоволствието си. Може и да е тормозил момичетата, но също така ги и възнаграждаваше. — Той слабо се усмихна: — Не забравяй, някои дами на нощта са привикнали на такива неща, няколко юмрука и няколко синини не могат да ги изплашат! Получават златна монета, навярно и някой подарък, както и благоразположението на човек като Атий.
— А! — Клавдия стана и се протегна. Тя пристегна кожения колан около кръста си. — Мога да разбера защо Атий е станал основният ти заподозрян. А по време на пътуването до Византион успя ли да го проучиш по-добре?
— Разбира се, но не открих нищо особено. Той беше враждебен, потънал в себе си, оплакваше „доброто старо време“, както се изразяваха и той, и останалите. Не ги харесвах и те не ме харесваха. Понякога се хранехме заедно, но най-често ги оставях сами. Пътувахме по суша, нощувахме в странноприемници, кръчми и ханове. Веднъж спахме под открито небе. Използвах императорските писма, за да получаваме храна, коне и каквото друго ни трябваше. Всичко много напомняше на военен поход. Изпълнявах заповедите, които ми бяха дадени.
— Какви бяха тези заповеди, трибуне?
— Ако искаш отговор, най-добре ще е да попиташ Августата.
— Ще я попитам, но не можеш ли да ми отговориш и ти? Като техен пазач, техен конвоиращ ли беше там? Бяха ли ти дадени разпореждания какво да правиш, ако някой се опита да избяга?
— Те не бяха затворници…
— Според мен определено са били. Виждам колко си притеснен от изчезването на Гавин и Филип.
Макрин дълбоко пое дъх, сякаш се канеше да заговори. После затвори уста и разтърка лицето си с ръце.
— Бяха ми дадени ясни разпореждания — прошепна накрая той. — Трябваше да ги охранявам и да ги следя.
— А ако някой се опиташе да избяга? — попита Муран.
— Защо да бяга? Къде би могъл да отиде?
— Отговори на въпроса ми! — настоя Муран. — Ами ако някой се опиташе да избяга?
— Трябваше да го арестувам и веднага да го пратя обратно в Рим.
— Същите тези правила прилагат ли се и днес? — обади се Клавдия. — Отнасят ли се до казармите?
— Да, може да се каже… Аз разбирам заповедите, които са ми дадени — продължи Макрин. — В края на краищата, те бяха преторианци, подкрепяли Максенций, защо Константин да им се доверява?