По-късно същия ден, когато сенките започнаха да се удължават, Друзила, която някога бе забавлявала в леглото Атий Енобарб, бързаше по уличките на Целийския квартал. Нощта бавно падаше. Капаците на магазините бяха спуснати. Тълпите се разпръсваха, тесните улички утихваха, след като амбулантните търговци бяха прибрали таблите си и се насочваха към най-близката кръчма или гостилница. Друзила вече съжаляваше за своята припряност, но писмото, което бе получила, беше недвусмислено. Сега тя го стискаше в покритите си със скъпоценности пръсти. Този, който бе го написал, очевидно познаваше убиеца на Атий, знаеше и нещо за ковчежето „Ихтус“, както и за източника на мръсните слухове за господаря й. Друзила не беше казала никому за писмото. Подателят категорично настояваше тя да го запази в тайна и да се срещне с него в кръчмата „Магариците“ около десетия час. Тя веднага тръгна, въпреки че ставаше късно. Светлините от къщите светеха зловещо през решетките на прозорците, стопаните вече бяха затръшнали капаците. Край пътя прелитаха сенки, носеха се странни миризми. Дим се виеше като мъгла. Беше времето на прилепите, между светлото и тъмното, онзи странен час, когато дневната работа е свършила, а нощната току-що започва. От един тъмен ъгъл изскимтя просяк, протегнал костелива ръка, и Друзила я отблъсна с удар. Тя сви и едва не се сблъска с двамата нощни стражи Ахилей и Нерей, които спокойно си вървяха и въртяха тоягите си. Уплашена, тя отстъпи.
— Съжалявам — каза, — но трябва да бъда в „Магариците“…
Стражите я огледаха от горе до долу.
— Коя си ти?
— Друзила, освободена робиня от дома на Атий Енобарб… — И добави бързо: — Познавам трибуна Макрин.
Стражите вече кимаха разбиращо. Съдейки по дрехите и гласа й, те можеха да определят що за жена е. Предупредиха я да внимава и я попитаха дали има нужда от придружители. Тя колебливо отказа, така че двамата й посочиха пътя и й махнаха за сбогом.
Друзила бързо продължи напред. Стигна до края на тясната уличка и в светлината на една факла видя напукания фонтан на площада, близо до който беше кръчмата „Магариците“. Забеляза, че пред нея върви някаква самотна фигура; приличаше на малко момче. Тя забързано пое след него. Зад гърба й вече едва-едва се чуваше смехът на стражите.
— Слава на боговете, дойде!
Тя рязко спря в тясното начало на един тунел, водещ вляво.
— Безопасно е! — прошепна някой в тъмното.
В следващия миг тя чу пукот на огниво. Лумна факла, която пръскаше искри наоколо, и я заслепи. Друзила навлезе в тунела.
— Ела, ела! — подкани я гласът.
Друзила усети как една ръка сграбчва нейните и грубо я придърпва към жестокия връх на остър меч…
Когато късно вечерта пристигнаха във вилата на Атий Енобарб, Клавдия и Муран намериха тежките двукрили врати затворени; върху тях бяха заковани лаврови и борови клонки, които показваха, че в дома има мъртвец. Прислужници с посивели от ритуалното посипване с пепел дрехи и лица ги поведоха по пътеката през още врати с траурна украса и ги въведоха в атриума51, където отекваше траурна музика на флейта и лира. Горяха лампади и тяхната примигваща светлина караше сенките да танцуват. Въздухът тежеше от аромата на венците, поставени в краката на статуи и пред затворената врата на наоса52, в който се пазеха домашните богове или ларите53. Лицата на статуите и бюстовете бяха забулени, а шкафът с пожълтелите, покрити с петна от благовонни масла маски на предците на Атий, беше отворен в очакване на траурната церемония на другия ден. В центъра на атриума лежеше Атий в скъп ковчег, с крака към вратата, с восъчно лице под сивеещата коса. Беше заобиколен от прислужници и онези, които щяха да останат на нощното бдение и да принасят жертви на боговете, за да бъде безпрепятствено пътуването на покойния към подземния свят. Беше студено, тъй като капаците на прозорците не бяха затворени, за да може душата по-лесно да премине. Само няколко мангала с въглища излъчваха немощна топлина. До тях клечаха три професионални оплаквачки, които тихичко нареждаха, опитвайки да се сгреят. Фронтин излезе от едно странично помещение. Той кършеше ръце, на тлъстото му лице беше изписан страх.
— Друзила! — простена той веднага, след като ги поздрави. — Очевидно е получила писмо точно преди да мръкне и още не се е върнала. Трябваше да стои на бдение, погребението е утре… — Той изтри очите си с опакото на ръката, когато разбра, че прислужниците го гледат. — Най-добре елате… Искате ли да видите стаята?
51
Атриум (лат.) — централно открито помещение, главната част на древноримската къща, където се намирало огнището. — Б.пр.
52
Наос (гр.) — в архитектурата т.нар. цела (светилището на храма) или светилище на антично божество в храма. — Б.пр.
53
Лари (латински, от етруски) — в древния Рим богове-закрилници, почитани отначало като покровители на полята, кръстопътищата и домашното огнище, а по-късно като души на прадедите, закрилници на потомството и държавата. — Б.пр.