Клавдия кимна. Фронтин ги подкани със заговорнически знак и ги поведе през тъмнеещата градина на перистила, където мъждееха няколко лампи и открояваха багрите на цветята, проблясващата вода на басейна и сенчестите контури на статуите. Задната част на къщата беше студена и тъмна, и още миришеше остро на соления разтвор и на билките, използвани от балсаматорите. Фронтин спря пред една ниша и затърси ключовете си, като обясняваше, че вилата някога е била жилище на селски стопани и че тук са били избите на старата постройка. Той отключи вратата и бързо слезе по стъпалата, като от време на време спираше да запали по някоя факла. Долу се простираше настлан с плочи под, заобиколен от обковани с желязо врати. Той запали още факли и тяхната трепкаща светлина освети слабо дълъг, мрачен коридор. Фронтин спря пред стаята на Атий, разбитата й врата лежеше долу. Влезе, запали лампите и ги повика да дойдат при него.
Клавдия беше удивена колко голяма беше подобната на пещера стая с висок таван, набразден от черни греди. В дъното, в горния край на стената, в камъка имаше зарешетен отвор, през който влизаше въздух. Стените бяха гладки и боядисани в бяло. Помещението беше скромно, но удобно обзаведено, подът бе застлан с вълнени килимчета, а на малките масички от лъскаво акациево дърво имаше лампи с разнообразни форми: глава на грифон, на змия, на бога Бес, на щъркел, на дракон.
— Господарят ги събираше… — обясни печално Фронтин.
Клавдия взе една от тях и я премести до широкия нар в другия край, точно под решетката. Завивките и възглавницата бяха свалени, но върху кожената покривка на сламеника още се виждаше тъмно петно от кръв.
— Намерихме Атий тук, проснат по лице, с леко извърната глава — обади се Фронтин, — и с дълбоко забит в гърба нож.
Той посочи голямото дъбово писалище с широк походен стол зад него. Клавдия приближи и вдигна камата с медна дръжка, кръстообразен предпазител за ръката и дълго, назъбено и наточено острие. Кървавите петна по него бяха изтрити.
— Чия е камата?
— На господаря, той винаги я държеше подръка.
— Защо?
— Господарят подкрепяше Максенций. Преследваше християните или поне търсеше техни светилища. Натрупа богатство. Имаше врагове, които не го харесваха и дори му завиждаха.
— Кои например?
— Дори другарите му и особено Макрин не го обичаха. Предполагам, че единствените двама, които бяха поне малко привързани към него, бяхме ние с Друзила.
Клавдия се загледа в голямото дъбово писалище. Върху писалището имаше мастилници с червено и черно мастило, тръстикови писалки, пемза и нож за подостряне. От двете страни на плочата за писане лежаха две купчинки спретнато подредени ръкописи. Нищо не беше побутнато.
— А завещанието на Атий? — попита тя.
— Разбрах, че Друзила, аз и другите получаваме дарения, но голямата част от богатството на Атий, включително и тази вила, се наследяват от негов племенник в Масилия, родния му град. Атий беше от галоримски произход.
— Така…
Клавдия се върна при вратата. Тя беше опряна на стената, откъсната от пантите. Ключалката беше разбита, но ключът още стоеше, вкаран отвътре. Клавдия го извади и разгледа ключалката и дървото около нея. По всичко изглеждаше, че вратата е била здраво заключена и затова е трябвало да я насилят. Тя се обърна.
— Атий беше изпратен във Византион, нали?
— Да… — Фронтин сви рамене. — Не се е случвало нищо необичайно.
— Нищо ли?
— След победата на императора при Милвийския мост Атий се застоя тук, грижеше се за градините, отбягваше другите, докато августейшите не избраха него за онази експедиция.
— Спътниците му зарадваха ли се?
— Успокоиха се, че императорът и августейшата му майка ги приемат.
— А гробът на галилееца, ковчежето „Ихтус“?
— Господарке — каза с уважение Фронтин и по лицето му се разля подкупваща усмивка, — прегледай внимателно докладите. По произход съм от Иберия, роб съм, макар и доста образован роб. Преди много години Атий ме купи, сетне ме освободи. Добре се справям с ръкописи, изчисления, всякакви работи, свързани с управлението. Аз съм иконом, прислужник на Атий. Грижех се за нуждите му. Ходех с него в града, когато посещаваше блудниците. Стоях край него, когато се хранеше, но за личния му живот, както и за диренето на гробове на християни…
— А ковчежето „Ихтус“?
Фронтин направи гримаса: