— Атий беше потаен. Много неща пазеше само за себе си. Господарке Клавдия — пристъпи напред освобожденецът, — не искам да увъртам, но когато господарят работеше за Максенций, задачата му беше поверителна. Той не можеше да се доверява на никого. Много прислужници и роби бяха християни, някои от тях бяха много образовани и можеха да четат и пишат. — Фронтин почука с пръст по слепоочието: — Атий пазеше своите тайни за себе си, не ги споделяше дори с мен, нито пък имаше доверие на спътниците си.
— Защо да им вярва? Разбира се! — засмя се Клавдия, отговаряйки на собствения си въпрос. — За намирането на такива светилища са давали награди. Атий е пазел сведенията за себе си, включително и за това къде е гробът на галилееца Петър, ако го е открил.
Тя се загледа към Муран, седнал на ръба на леглото.
— А в последните дни преди смъртта си?
— Питай Друзила — отвърна Фронтин, — когато си дойде. Когато господарят се върна от Византион, той не беше променен, а по-скоро…
— Изплашен?
— По-предпазлив, потаен… Затвори се тук, в стаята, която обзаведе след падането на Максенций. Тя му създаваше чувство за сигурност.
— Но какво правеше тук?
Фронтин посочи документите, струпани на високи купчини по писалището, по лавиците и сандъците в стаята.
— Преглеждаше всичко това. Както ти казах, питай Друзила.
— Срещаше ли се с някого?
— Само със спътниците си в следобеда, преди да умре. Говори с тях навън, в градината. Те си тръгнаха, след като се нахраниха тук.
— Би ли могъл някой от тях да го проследи тук или да го причака в коридора вън? Той е тъмен…
— Възможно е, но вратата беше заключена отвътре! — Фронтин си пое дълбоко дъх. — Сигурен съм, че Атий е дошъл тук сам. Аз наглеждах слугите в градината. По-късно Друзила се опитала да го събуди. Хлопала, но никой не отговорил. После погледнала през ключалката и видяла, че ключът е вътре. Той е специален, уникален, само Атий го държеше. Никога не го изпускаше от поглед. Друзила започнала да се безпокои и ме повика. Никой не отговори и трябваше да насилим вратата. Лампите вътре горяха слабо. Атий се беше проснал по очи на леглото. Друзила отиде до писалището и веднага възкликна, че ковчежето „Ихтус“ го няма. — Фронтин седна на един стол: — Господарке — гласът му прозвуча жалостиво, — не мога да ти кажа нищо повече. Погребението на господаря чака, има бдение…
— Най-добре ще е да вървиш. Почакай!
Фронтин се обърна.
— Къде е Друзила?
— Скоро ще се върне. Тя ще отговори на всички твои въпроси.
— Не, ти ми отговори. Каква беше тя на Атий?
— Купи я преди много години. Беше много хубава. Той я освободи. Забавляваше го в леглото и умееше да пази тайна.
— Оставаше ли тук с Атий?
— Понякога. Виж, Друзила и аз не се харесваме особено, просто се търпим взаимно. Понякога тя решава да се държи приятелски и аз й отвръщам със същото. Много рядко е споменавала за тайните на Атий. Мисля, че й беше строго забранено. Започна да говори повече през последните няколко дни, понеже все повече се тревожеше, че Атий не излиза от тази стая. Между другото, знаеш ли, че Атий е бил християнин по рождение?
Клавдия го погледна въпросително.
— Не съм твърде сигурен каква е Друзила, но напоследък тя твърдеше, че още доста преди да умре Атий бил не толкова изплашен, колкото преследван от мисълта, че го грози някаква заплаха от миналото. Говорел за призраци. Цитирал християнското писание, за някакви зли кроежи против него и казвал, че всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат. — Фронтин облиза устните си. — Да, така мога най-точно да опиша Атий — сякаш някой го преследваше, сякаш се криеше от нещо…
— Възможно ли е Друзила да го е убила?
— Възможно е… — Фронтин се почеса по главата и се върна при Клавдия, която седеше зад писалището. — Знам, че Атий понякога се отнасяше грубо с нея. Тя много се ядосваше и го кълнеше, но винаги твърдеше, че не може да го остави, че той си имал качества.
— Кой друг според теб би могъл да го убие? — попита Муран, стана от леглото и тръгна към тях.
— Трибунът Макрин го мразеше.
— Защо?
— Според мен Макрин подозираше, че той е Поругателя, въпреки че нямам доказателство за това, но пак ще кажа, че спътниците на Атий също не го харесваха много. Смятаха го за селяндур и арогантен; той винаги вземаше лъвския пай от възнагражденията. А освен това, разбира се, да не забравяме и самия Поругател.