Клавдия чу хълцане откъм тъмния ъгъл и отиде там. В него се бе свил Целад заедно с Извинявай и Калигула. Клавдия никога не беше виждала котарака на кръчмата толкова кротък. Почувства, че стомахът й се бунтува и изчака малко да се успокои. Когато се обърна, Муран шепнеше нещо на нощните стражи, които го слушаха с половин ухо, втренчени в отвратителната гледка. Внезапно Клавдия плесна с ръце.
— Не бива да стоим тук! — тя преглътна с усилие. — Това е кошмар! Този ужас едновременно омагьосва и отблъсква. Не бива да стоим тук! Хайде, Муране, Фронтине, Океане!
Двамата гладиатори, свикнали на такива зловещи гледки, веднага започнаха да избутват хората по-далеч от трупа на Друзила. Клавдия нареди на Нарцис да остане и изчисти останките колкото може, и да пренесе Друзила в стаята за балсамиране. После отиде, хвана за ръка Извинявай и го изведе от подземието. Целад тъжно пристъпваше зад тях. Когато се върнаха в кухнята, Клавдия реши да въведе ред.
— Муране, Океане, изведете всички оттук! Кръчмата е затворена за през нощта, вече няма да се дава ядене и пиене!
Двамата побързаха да се подчинят. От залата за хранене отекнаха недоволни викове и крясъци. Шкембестият Лабиен, управителят на театралната трупа, влетя в кухнята — имаше обло лице и обло тяло, с оплешивяваща глава, изпъкнали очи и месести бузи. Беше облечен в крещяща, покрита с мъниста дреха, на краката си носеше меки и високи червени обувки, а на лявото му ухо проблясваше голяма кръгла обица.
— Аз мога да остана, нали? — произнесе той с драматичен тон.
— Разбира се, че можеш! — засмя се Клавдия.
Подпомогната от нощните стражи, тя поведе всички към залата за хранене, странно тиха сега. С помощта на Януария и пребледнелия Извинявай тя бързо почисти масите и подреди лампите. Целад бе зает в кухнята и убеждаваше на висок глас всички, че един омлет, хляб и грах ще укротят стомасите им. Вече посъвзелият се Полибий донесе най-хубавите си самийски съдове и отвори делва с най-доброто фалернско вино. Всички седнаха край масата и Клавдия остави обичайните неща от живота да отнесат надалеч ужасната случка. Извинявай галеше Калигула и с пълна уста разказа на всички какво се беше случило. Говореше предпазливо, ужасът, който бе преживял, сега беше заменен от съзнанието колко е важно да бъдеш в центъра на вниманието. Обясни как Полибий го пратил да изпълни една поръчка, но той я забравил, затова се върнал. После пак излязъл от кръчмата и тръгнал по тясната уличка, когато видял някой бързо да се промъква край вадата, която минава оттам.
— Как изглеждаше? — попита Клавдия.
— О, беше войник! — изломоти Извинявай. — Определено приличаше на войник. Носеше блестящ шлем и червен плащ, който се влачеше зад него. Както и да е, отидох и надзърнах в тунела. На земята лежеше факла, която пръскаше искри. Видях да проблясват украшенията на жената. Беше ужасно, страховито!
Извинявай се пресегна да си вземе още ядене.
Полибий леко го плесна по ръката.
— Изчакай, докато спреш да говориш! — скастри го той.
— Свърших! — възрази Извинявай. — Няма друго! Разказах ви всичко…
Полибий побутна паницата към момчето.
— Така беше, както каза. Върна се блед като привидение и крещеше с цяло гърло. Затова пратих Океан да види какво е станало.
— Стана ми лошо! — призна бившият гладиатор. — Навсякъде бе опръскано с кръв, сякаш от мръсотията извираше ручей. Върнах се да потърся носилка. Никой нямаше да дойде, затова Полибий и аз отнесохме клетото създание в подземието. Сетне извикахме Нарцис и той ни посъветва да те повикаме.
— Как разбрахте, че е Друзила? — попита Клавдия. — Носеше ли някакъв документ, писмо например?
Полибий поклати глава.
— Познахме я — обади се Нерей. — Обикаляхме да патрулираме, когато тя мина край нас. Спряхме я, естествено, и я попитахме каква работа има насам. Отговори, че е от дома на Атий и че трябва да отиде в „Магариците“.