— Каза ли защо?
Нерей врътна отрицателно глава и бързо се спогледа с другаря си.
— Това беше всичко, нали? После ние си тръгнахме…
— Мислехме, че ще бъде спокойна вечер, докато Полибий не каза, че има нещо, което трябва да видим. Ние отидохме, погледнахме и изпратихме съобщение до вилата на Атий.
Клавдия замълча, когато Целад донесе нови подноси с хляб и сирене, омлетът беше акуратно нарязан на късчета. Той разпредели храната с помощта на ножа си. Клавдия взе своето и започна да се храни заедно с другите, устите на всички бяха натъпкани с храна, но те разговаряха помежду си за ужаса и се питаха кой може да е виновен за него.
— Е, тя определено не е била изнасилена…
Клавдия вдигна глава. В залата за хранене влезе Нарцис с кървави петна по ръцете. Полибий незабавно му нареди да се измие.
— Не, чакай! — заповяда му Клавдия. — Сигурен ли си, че не е била изнасилена?
— Убита е като останалите, разпорена от горе до долу, дясното око е извадено, но със сигурност не е била изнасилена…
Полибий изръмжа срещу него и Нарцис бързо отиде в градината, за да се измие в кацата със събрана дъждовна вода.
— В името на небесата — настойчиво проговори Клавдия, — какво е накарало жена като нея да тръгне към „Магариците“?
Въпросът й бе посрещнат с мълчание.
— И защо е оставила дома на Атий и е тръгнала в нощта съвсем беззащитна? — Клавдия погледна Полибий. — Нищо ли не откри за нея?
— Не, няма причина да идва тук. След като нощните стражи ми казаха, аз поразпитах наоколо. Тук никой не познава Друзила.
Клавдия се вторачи във Фронтин. Вече беше престанал да хленчи и пиеше вино, чаша след чаша. Той улови погледа на Клавдия и печално поклати глава.
— Не мога да ти кажа, господарке Клавдия. Бях зает с погребението на господаря. — Вдигна пръст към устните си: — Трябва скоро да се връщам, погребението е утре…
— Не се безпокой! — успокои го Клавдия.
— Единственото, което знам — продължи Фронтин и отпи от виното, — е, че бях зает. Друзила очевидно е получила писмо, както ми каза един прислужник и е тръгнала. Казах ти, че я чаках да се върне…
— Кога беше това?
— Кога ли? О, два или три часа преди ти да дойдеш.
Клавдия се загледа в пламъка на една маслена лампа наблизо и се опита да проследи логиката на събитията. Друзила е напуснала вилата, бързайки към града, нетърпелива да отиде в „Магариците“, но защо и с кого е трябвало да се срещне си остава загадка. Убита е наблизо. Ако не е бил Извинявай, трупът е можел да остане неоткрит до следващия ден. Сега го бяха донесли тук и Клавдия можеше да си представи последвалата суматоха.
— Проблемът не е в това! — каза на висок глас тя и огледа всеки поотделно. — Истинският проблем преди всичко е — какво е правила тук!
Отново настана мълчание.
Накрая Фронтин се изправи:
— Извинявай… — той изтри уста с опакото на ръката си: — Господарке, много съжалявам, но трябва да вървя. — Отвори кесията си и остави няколко сребърни монети на масата. — Полибий, това е за неприятностите ти. Веднага след като мине утре погребението на господаря, ще уредя и погребението на Друзила. Ако може да облечете трупа й…
— Остави я тук — тихо каза Клавдия. — Не я връщай във вилата, докато Нарцис не си свърши работата. Няма защо и други хора да виждат това, което ние видяхме тази нощ…
Фронтин боязливо погледна към вратата. Нощните стражи му предложиха да го съпроводят, предложение, което той бързо прие, и тримата тръгнаха. Полибий обяви, че всички са преживели достатъчно вълнения този ден. Останалите се съгласиха и започнаха да се разотиват. Клавдия настоя Извинявай да изпие няколко глътки вино и леко го потупа по главата.
— Това ще те приспи! — обясни му тя. — Най-добре ще е да не виждаш повече тялото. Опитай се да го забравиш колкото може по-бързо. — Докато говореше, образът на трупа на клетия Феликс разбуни паметта й. Тя потърка корема си. Виното, което беше изпила, й причиняваше киселини. — Мисля да се оттегля — обяви тя.
Разсеяно целуна Муран, после Полибий и Попея, пожела на другите лека нощ и се качи в стаичката си, където заключи вратата след себе си и се облегна на нея. После въздъхна, запали лампа, седна на пода и започна да се оглежда. Радваше се, че е сама. Нещо в нея я подтикваше да се върне, да седне до Муран, да поговорят за събитията от деня, но отново реши, че сега трябва да събере мислите си тук, в собствената си стая.