Валентиниан посочи халката за свитъци, която Цереб бе скрил в пазвата си.
— Казваш, господарят ми да посети „Магариците“, така ли? — повтори Цереб.
— Защо не? Там не патрулират императорски войски, а само двама пияни нощни стражи.
— Ти ще бъдеш ли там?
— Не, разбира се! — озъби се Валентиниан.
— Господарят ми ще трябва да помисли.
— Кажи му да мисли по-бързичко. Вярно е, има рискове — сви рамене Валентиниан, — както и във всяко търговско начинание, но има и много за вземане. Ако приеме съвета ми, твоят господар ще покаже силата си в Рим.
— Това е работа на господаря ми. Той се пита дали Атий е отнесъл тайната за гроба на галилееца със себе си в Хадес! Наистина, дали той пръв беше разкрил тайната?
— О, не! Атий притежаваше тайната, сега я притежавам аз!
— Другите знаят ли?
Валентиниан се изсмя:
— Знаеха и двама от тях платиха цената. Покажи това на господаря си, но първо, ако Харон реши да посети „Магариците“, нека знам по кое време.
— Как?
— Нека остави бележка между многото обяви в портика на Венера в Целийския квартал, обява за продажба на магарица и кога точно може да стане това. Кажи му да го направи бързо. Времето е много важно!
Цереб кимна:
— Имаш ли да ми покажеш нещо?
Валентиниан разтвори торбата и като разгъна окървавената наметка, търкулна отсечената глава на Гавин към Цереб.
— Погледни я добре!
Цереб скочи напред, сграбчи страховития подарък и го опря на един камък.
— Петилий Гавин! — обясни Валентиниан. — Бивш декурион в Двайсети „Виктрикс“, търсач на мъртви на покойния, но неоплакван император Максенций. Нахапан до смърт от усойници.
— А другият търсач, Юлий Филип, къде е той?
— Изгоря, превърна се в пепел…
— Ти ли ги уби?
— Не, гробът ги уби! Кажи на господаря си!
— А освобожденецът Фронтин?
Валентиниан тихичко се изкиска.
— Женственият ревльо Фронтин ли? Днес той е наблюдавал как точно след зазоряване тялото на господаря му е било изгорено. Безгръбначен човек, изпълнен с боязън. Дори отмени пиршеството след погребението поради нещастие в семейството.
— Какво?
— О, не си ли чул? — Сега Валентиниан вече видимо се забавляваше. — За Друзила, наложницата на Атий? Ако е знаела нещо, отнесла го е със себе си в Хадес. Била е убита миналата нощ от Поругателя край „Магариците“. Кажи на господаря си.
Цереб се загледа в отсечената глава, чието лице беше придобило ужасяващ синкавобял цвят. Когато пак вдигна очи, гротескната маскирана фигура, свила се в сянката на зеления дъб, беше изчезнала.
Гемел Север, бивш декурион в Двайсети „Виктрикс“, също би искал да можеше да си иде. Беше се сгърбил в помещението пред императорската канцелария в сърцето на Палатина и горчиво съжаляваше за участието си във всичко това. Погледна към стената отсреща: нарисуваните там танцуващи менади65 сякаш му се надсмиваха, ликувайки невъздържано край преса, от която се лееше вино. Художникът бе изобразил танцьорките в различни пози, с увенчани с гирлянди глави, с крака и ръце, опръскани с пурпурния сок на гроздето, сред което танцуваха. В центъра на картината седеше на трон богът на виното Дионис, загърнат в пурпурни кожи, с флейта в едната ръка и с обсипан със скъпоценни камъни бокал в другата. На Север неистово му се искаше да избяга от всичко това, дори и да трябваше да изпие няколко големи кани с фалернско вино една след друга. Искаше да бъде далеч от Рим. О, да можеше да не се занимава с плановете на Византион, да е свободен от миналото с неговите преследващи го тайни, от днешните опасности и бъдещите заплахи!
Север прокле деня, в който доброволно се бе съгласил да стане един от поддръжниците на Максенций. Бе се забъркал в търсенето на гроба на галилееца. Виновни бяха Нарс и Атий. Той беше чужденец, станал късно декурион в легиона и скоро се доказа като въодушевен преследвач и унищожител на всичко християнско. Сега Гавин и Филип бяха изчезнали, а онзи дърт шпионин Макрин беше бесен.
Север знаеше къде са отишли — да гонят вятъра, да търсят гроба на галилееца. Не бяха ли научили урока си? Атий беше убит, преследването на тази светиня носеше само злощастия. Нарс сега беше отишъл да търси колегите си или поне така обясни, когато излезе от двореца рано сутринта. Макрин им бе казал в началото, че може да напускат двореца само един по един. Дали Макрин бе тръгнал след Нарс? Север не беше виждал трибуна от заранта. Яростно се взря в тайните планове, разгънати на масата. Не е чудно, че той и останалите бяха опростени от Константин! За това трябваше да платят висока цена!
65
Менади (гр. „безумстващи“) — епитет за вакханките, поклонничките на бога на виното. — Б.пр.