На улицата настъпи тишина. Фауста разбра, че разполага само с мигове, преди да се появят други хора. Тя се измъкна от нишата и като пристъпваше леко с обутите си в сандали крака, побягна надолу по тясната уличка и свърна зад един ъгъл. От другия край на улицата отекваха суетня и шумове; светлините от една кръчма примигваха в мрака. Трябваше да иде там. Стигна до ъгъла и се канеше да пресече, когато някакъв звук я накара да се обърне.
— Клиент ли търсиш?
От сенките изникна мъж. Носеше алена наметка като офицер, на главата си имаше блестящ шлем; поради широките предпазители на страните Фауста не можеше да види лицето му, но на престорената й усмивка той отвърна с подрънкване на монети. Фауста се успокои. Беше си намерила клиент! Тя приближи към офицера, който се обърна и тръгна надолу по улицата, после сви в един тесен проход между сградите. Фауста затвори очи и простена. Облегна се назад и усети острите камъни на стената зад гърба си. Все пак последва клиента си в тъмното.
Мъжът се обърна и пристъпи по-близо. Фауста го загледа. Отвори уста, за да изкрещи пред ужасната маска на лицето му, но един нож прободе корема й, докато груба ръка стискаше рамото й…
Във вила „Хортензия“, която бе построена на собствена земя зад Аврелиановата порта, водеща към Виа Апия14, Друзила, компаньонка в леглото и прислужничка на архитекта Атий Енобарб, отчаяно се беше вторачила в голямата дъбова врата, здраво заключена отвътре. Кокалчетата на пръстите й бяха почервенели от чукането и тя започна да изпада в паника. Погледна към освобожденеца15 на Атий, Фронтин.
— Какво можем да направим? — проплака тя. — Толкова пъти похлопах! — Наведе се и надникна през ключалката. — Заключена е отвътре, ключът още е там, нали?
Фронтин също разгледа ключалката.
— Да — въздъхна той. — Ключът е вътре!
— Знам, че господарят скоро се върна от Рим — пак проплака Друзила. — Изморен е, но…
Фронтин, набит мъж с груби черти на лицето, чиито малки очички бяха почти скрити от гънки тлъстина, поклати плешивата си глава и изтри потта от бръснатото си лице.
— Не знам защо господарят се крие там — каза той. — Още откакто се завърна, се е затворил вътре. Рядко излиза. А сега и това!
Фронтин се обърна и тихичко изруга.
Друзила го чу как минава през галерията и се изкачва по стъпалата на вътрешния двор. След малко се върна и доведе със себе си един як роб, един коняр, един слуга и едно момче от кухнята. Четиримата носеха тежка пейка; под наставленията на Фронтин те започнаха да блъскат по вратата на стаята. Друзила се надяваше че това поне ще събуди господаря, но блъскането продължаваше, а отвътре не се чу никакъв звук. Сърцето й се разтупка. Беше толкова доволна, че Атий се е върнал; добър господар, въпреки че имаше странни навици и желания в леглото. Все пак той беше доволен от нея, въпреки че бе започнал да става затворен и настояваше да живее тук, в тази укрепена стая. Нямаше друг вход, само решетка в стената, през която да влизат въздух и светлина.
Блъскането продължи. Слугите, целите в пот, ругаеха и люшкаха пейката напред и назад. Нито вратата, нито пейката показваха признаци, че поддават. Фронтин им изкрещя да вложат повече сила. Плувнали в пот, мъжете напрегнаха сили още повече и блъскането отекна през оградената с камъни галерия като нестройно бумтене на барабан.
В другия край до стъпалата се бяха събрали още слуги и роби. Светеха фенери, лампи и факли. Друзила се закашля от носещите се валма черен дим. Тя разбра, че първата й паника не е била безумен изблик. Атий винаги заключваше тази врата, за да пази в безопасност себе си и онова, което наричаше „своето драгоценно ковчеже «Ихтус»“16.
С разтуптяно сърце и влажни от пот длани, Друзила се опита да си припомни какво беше споделил шепнешком с нея Атий. Бе се върнал от пътуванията си из империята, целият напрегнат и затворен в себе си, като шумно изразяваше гнева си, че старият начин на живот умира и тихичко ругаеше императора и августейшата му майка Елена. Друзила наистина се плашеше. Императорските шпиони щъкаха навред, безбройни като бълхи в завивка. Друзила не разбираше какво се случва. Искаше само Атий да е в безопасност и да си запази благоразположението на двора. Той обаче бе станал саможив, остана във вилата и се заключваше в стаята си. Хранеше се предимно през нощта, винаги сам, и пиеше твърде много неразредено вино. Понякога викаше Друзила в леглото си, но винаги ставаше едно и също: той просто лежеше, погълнат от други мисли, без всъщност да й обръща внимание. Кога се беше върнал? Друзила притвори очи. Преди две седмици? Атий се бе затворил в себе си. От императорския дворец пристигаха вестители, които го призоваваха на една или друга среща; Атий винаги се преструваше на болен. И сега това! Гърлото на Друзила пресъхна. Атий винаги се беше гордял, че е от старата школа и се унасяше в спомени за древните републиканци като Катон17. Дали не бе решил да напусне живота достойно по примера на някои от древните римляни? Веднъж заплаши, че ще си пререже вените, след като притъпи сетивата си с няколко бокала вино.
15
Освобожденец — в древния Рим, бивш роб, запазил връзката си със своя предишен господар, според така наречената патронатна зависимост. Тя включвала задължението някогашният роб да поддържа господаря си, да продължава да работи безвъзмездно за него и да му демонстрира почитта си. — Б.пр.
16
Буквите, съставящи гръцката дума „ихтус“ (риба), съответстват на абревиатурата „Иисус Христос Божи Син Спасител“. — Б.пр.
17
Катон Млади, Марк Порций Утикийски (95–46 пр.Хр.) — древноримски политик, републиканец. В 62 г. пр.Хр. трибун, в 54 г. претор. Противник на Цезар, след чиято победа се самоубива. — Б.пр.