— Какво има, мъничка?
Клавдия косо изгледа Бур. Той вече не се правеше на груб, пиян смешник. Лицето на германеца стана сериозно, очите му внимателно я наблюдаваха. Тя знаеше, че умът му сече също толкова бързо, колкото бързи бяха и краката му.
— Какви са заповедите, Бур? Да доведеш гостите тук и да се върнеш по-късно тази вечер, за да ги ескортираш обратно?
— Да, Августата заяви, че не вярва да останем трезви, ако чакаме тук!
Клавдия се засмя:
— Върни се при Августата. Питай я дали тук има нейни агенти.
— В „Магариците“ ли?
— Да. Питай я дали това е проява на нейната бдителност.
— А ако не е?
Клавдия се обърна:
— О, нямай грижа, голяма мечко, Августата ще знае съвсем точно какво да направи!
Тя стисна лапата на Бур:
— Време е да се връщаме.
Клавдия остана в залата за хранене, посмя се и поговори с хората на Бур, преди да се сбогува с тях. После отиде при Полибий, прошепна му, че не иска да я безпокоят, и в светлината на късната привечер отиде при Макрин, Нарс и Север, седнали на любимото място на Полибий. Сенките вече се удължаваха, тримата бяха привършили блюдо с печено свинско и варено пиле, и сега се угощаваха с грозде. Наред с това жадно отпиваха от хубавото фалернско вино. Клавдия вече бе прекосила половината морава, когато чу, че я викат по име. Спря, въздъхна и се обърна. На кухненската врата стоеше Полибий и й махаше с ръка.
— Имаш още един гост! — каза й той. — Фронтин, малко не е на себе си, но ни е донесъл подарък…
Клавдия се върна в залата за хранене. Германците си бяха тръгнали. На една маса сиротно се беше отпуснал Фронтин, а пред него стоеше красива фигурка на Артемида, моделирана по статуята в Ефес, до нея имаше малко буренце с вино.
Той скочи на крака, когато Клавдия приближи. Изглеждаше като олицетворение на скръбта, с небръснато лице и зачервени от плач очи, пръстите му бяха мръсни.
— Трябваше да остана… — заекна той, — трябваше да остана в дома на Атий, но сега той се е превърнал в обиталище на призраци. Него го няма… Друзила… аз… аз… благодаря на теб и на Нарцис за онова, което направихте. И двамата сте много внимателни. Имах нужда от някого, трябваше да избягам от тази къща. Отмених погребалното угощение, нали знаеш?
— Фронтине! — стисна ръката му Клавия. — Успокой се, тук си сред приятели! Много мило, че мислиш за нас. Остани, хапни и пийни нещо. Муран ще те съпроводи на връщане. — Погледна към вратата, където Муран бъбреше с Полибий, той кимна в знак на съгласие. — Аз имам друга работа — продължи Клавдия, — но моля те, чувствай се като у дома си.
Клавдия прошепна на Муран да наглежда Фронтин, после се присъедини към другите в градината. Бяха се нахранили и сега се наслаждаваха на последната слънчева светлина и на чуруликането на птиците, които прелитаха от клон на клон. Клавдия се приближи до пейката и им се усмихна.
— Вкусно ли ви беше?
Одобрително мърморене отговори на въпроса й.
— Защо ни доведе тук? — попита Макрин. — Мислиш, че виното ще ни размекне ли?
— Доведох ви тук — сопна се Клавдия, — защото трябва да запазя живота ви! — Усмивката изчезна от лицето й. — Нарс и Север, вие сте били едни от търсачите на мъртви на Максенций. Издирвали сте християнски гробове и сте ги унищожавали. Както и Атий. Двама от колегите ви, Гавин и Филип, са изчезнали. Или са били отвлечени, или са били убити. Предполагам, че става дума за второто. Защо? Подозирам, че е свързано с гроба на галилееца Петър! Затова сега ви питам: знае ли някой от вас нещо за това?
Нарс затвори очи, но Север, зачервен от виното, се наведе напред през масата.
— Клавдия, ти беше откровена с нас, аз ще бъда също толкова откровен. Ние унищожавахме гробове. Изпълнявахме заповедите на императора. Естествено, голямата награда беше гробът на галилееца. Подозирам, че Атий Енобарб е научил къде е и може да е споделил тайната с Гавин.
— А те споделиха ли тази тайна и с теб?
Север се изсмя:
— Не, разбира се! Не знам дали Атий я е записал някъде. Подозирам, че я е записал и я е пазел в онова проклето ковчеже „Ихтус“. Гавин може да я е преписал или да я е научил наизуст.
— Защо не е споделил с теб?
— По същата причина — Нарс отвори очи и облегна лакът на масата, — поради която не я сподели и с августейшите. Каза ни, че ние трябвало — или по-скоро той трябвало — да я пазим, докато дойдат други времена, когато ще можем да я използваме за своя изгода. Нещо повече, подчерта, че докато императорът вярва, че знаем тайната, ще ни държи на служба…