Глава девета
Но особено щедри бяха подаръците, с които Августата Елена даруваше бедните, които бяха голи и нямаха приятели.
Муран и Океан хванаха Деций и го замъкнаха през кухнята в залата за хранене. Там Полибий вече бе сложил ред и сега се опитваше да се успокои с многобройни чаши вино и останалото от храната. Залостиха вратата. Полибий високо заяви, че за избягалите страхливци няма да се намери нито залък за ядене, нито капка за пиене. Останалите празнуваха. Те изгледаха странно Деций, после се върнаха към разговорите си. Муран и Океан завързаха ръцете на Деций и го накараха да седне на една маса в другия край, с гръб към стената. Клавдия се настани срещу него.
— Помолих за вино и нещо за ядене…
— Ще ги имаш! — съгласи се Клавдия. — Бързо ми кажи каквото знаеш!
— Казвам се Деций. Някога бях християнин. Брат ми и аз бяхме част от общността край Ватиканския хълм. Наш водач беше дякон Валентиниан.
— Той как изгледаше?
— Имаше слабо лице, буйна черна коса и много държеше на външния си вид.
— Какво искаш да кажеш?
— Въпреки че беше водеща личност в нашата църква, косата му винаги беше фризирана и накъдрена, мустаците и брадата му бяха намазани с благовонно масло.
— Някакви други белези?
— Не.
— Гласът му?
— Много рязък, като на офицер, който е свикнал да заповядва.
— И какво стана с него?
— Само боговете знаят! — отвърна Деций. — Брат ми и аз бяхме християни, но скоро ни заловиха, както и останалите. Претърсиха и разграбиха къщите ни. Няма никакво съмнение, че бяхме предадени. Подозирахме се един друг. Брат ми беше убит. Аз и другите, които успяхме да избягаме, заживяхме сред гробовете на Ватиканския хълм. Изглежда, че Валентиниан е оцелял. Той се появяваше и изчезваше. Винаги ни вдъхваше кураж, убеждаваше ни, че един ден съдбата ни ще се промени.
— Значи, ти мислиш, че сред вас е имало предател?
— О, сега, като си припомням миналото, съм убеден. Подозирам, че е бил Валентиниан…
— По онова време той даде ли ти някакво основание да мислиш така?
— Не, разбира се! — поклати глава Деций. — Валентиниан умееше да вдъхва доверие. Можеше да цитира християнското писание стих по стих. Валентиниан беше извор на духовно спокойствие.
— А гробът на галилееца?
— Без съмнение е някъде в онова голямо гробище край Ватиканския хълм. Валентиниан сигурно е знаел тайната. Носеха се различни слухове. — Той замълча. — Че е направил входа към гроба още по-опасен… Че е египтянин по рождение, че поназнайва нещо за архитектурата и че е приготвил капани за всеки, който е достатъчно глупав да влезе в гроба. Капани, много подобни на онези, които са били използвани при древните гробници в Египет. — Деций облиза устните си. — Гладен съм…
Клавдия погледна през рамо.
— Срежи въжетата! — нареди тя на Муран. — Донеси му чаша вино, хляб и месо.
Муран се подчини. Океан донесе виното, остави го на масата и тръшна чинията с храна до чашата. Клавдия никога не беше виждала човек да яде толкова бързо. Когато свърши, Деций отпи голяма глътка вино, като стискаше чашата с две ръце.
— Такива бяха слуховете! — продължи той; здравото му око гледаше изпитателно Клавдия.
— Но ти не си знаел къде всъщност е гробът!
— О, не, Валентиниан пазеше мястото в тайна!
— А после какво стана?
— Валентиниан изчезна. Е, трябва да е било две или три години преди победата на Константин при Милвийския мост. Оттогава никой не го е виждал, нито пък се е чувало нещо за него. Скоро след като императорските войски обкръжиха нашето място, където се криехме напоследък, бях пленен и ме изтезаваха. Бързо отстъпих и се отметнах от християнската вяра, в края на краищата, какво ми беше дала тя? Освободиха ме, бях единственият оцелял от нашата общност. Започнах да скитам и да грабя в Апиевото гробище, станах член на бандата на господаря Харон. Най-сетне имах закрила, нещо за ядене и пиене, и по някоя монета от време на време. Забравих миналото си и преди време Цереб, помощникът на господаря Харон, ми каза, че трябвало да съпровождам господаря Харон, който щял да се срещне с някого навътре в Апиевото гробище. Не знам за какво говореха, господарке, бях на разстояние. Видях как някаква фигура приближава огъня, съзрях само очертанията й, беше само още една сянка сред останалите, докато не чух гласа. Това определено беше Валентиниан.