— Сигурен ли си?
— Колкото и че седя тук сега!
— За какво беше срещата?
Деций направи гримаса:
— Не можах да чуя, но като че ли се мълвеше за съюз между двамата, за писмо, изпратено на августейшите от името на господаря ми. Господарят Харон се съгласи, мисля, въпреки че отправи предупреждение към Валентиниан.
— Откъде знаеш?
— Господарят Харон беше разгневен на един от хората си, защото бил предал доверието му. На онази среща господарят ми го беше вързал сред трънака и го изгори жив като предупреждение за всички ни, включително и за Валентиниан.
— Защо Харон ще се съюзява с Валентиниан?
— За пари! Носи се мълва, че Валентиниан предупредил господаря Харон за последното надбягване с колесници, казал му да не залага на фаворита Скорп, а на Павзаний.
Клавдия се загледа в масата. Беше чувала как в кръчмата говореха за същото: че победата на Павзаний или поне поражението на Скорп било неочаквано, било голяма изненада дори за познавачите.
— Има ли нещо друго, Деций?
Той завъртя отрицателно глава. Клавдия отвори кесията, която носеше на колана си, извади монета и я побутна през масата към него. Деций я грабна.
— А нож? — запита той.
Муран излезе навън и донесе камата на един от убитите. Подаде я на Деций и той я пъхна в колана си. Разбойникът погледна ухилено меча, който Муран стискаше в едната си ръка, докато държеше комат хляб в другата. Той взе хляба и кимна на Клавдия. Океан отвори входната врата и Деций излезе през нея на улицата.
Деций чу как вратата се затръшна зад него и бързо тръгна към площада. Не знаеше къде да отиде. Само бързаше да се измъкне, да се успокои, след като току-що бе избегнал смъртта. Едва не се сблъска с фигурата, която безшумно пристъпи откъм тясната канавка в дясно. Той направи крачка назад и потърси с ръка ножа, но беше много късно.
— Деций? — насмешливо се обади един глас. — Деций, забравил ли си ме?
— Валентиниан!
Деций се опита да намери дръжката на камата, но не беше достатъчно бърз. Ножът на Валентиниан разсече като коса въздуха и изкусно преряза гърлото му.
Клавдия бе коленичила на мраморния стол в Александровата зала в североизточната част на Палатинския дворец. Коленете я боляха и за да откъсне мисълта си от болката и опасното мълчание на Елена, тя разглеждаше мозайката на пода, на която Александър Велики бе изобразен като войнствен Аполон. После премести поглед към красивите пастелни цветове на стените и картините, изобразяващи подвизите на великия завоевател. От дясната й страна бе коленичил Муран, от лявата — Бур, чиито черва гръмогласно куркаха. Клавдия едва прикри смеха си. Тази картина й напомняше уроците в детството със стария магистър Сулпиций, когато Феликс можеше да накара червата си да куркат винаги, когато поиска. Тя се овладя и погледна към презвитер Силвестър, облечен в бяла туника, с червена наметка около раменете и сребърна верижка със символите chi и rho, провесена на врата му. Презвитерът не изглеждаше особено щастлив, устните му беззвучно мърдаха. Молеше ли се? Елена очевидно изглеждаше решена да играе ролята на разгневената богиня Юнона68, с коса, високо прихваната на главата, с чисто бяла стола69 с пурпурни кантове на раменете. На Клавдия й се искаше само императорските нозе в сребърни сандали да престанат да потропват толкова шумно по пода. Червата на Бур пак изкуркаха. Този път Клавдия високо се изсмя.
— Искаш ли да добавиш нещо към мрачния си доклад? — рязко запита Елена.
— Да, Августа, две неща! — Клавдия впери яден поглед в императрицата. — Първо, Бур има нужда от храна. Второ, коленете ми се нуждаят от почивка.
Презвитерът се засмя.
— Можете да седнете.
Тримата въздъхнаха и седнаха на столовете.
Елена посочи с пръст към Клавдия.
— Онези престъпници не биваше да бъдат екзекутирани. Трябваше да ги изтезават и разпитат.
— Августа, те ни казаха всичко, което знаеха. Бяха най-обикновени войници, не водачи, задачата им беше да убият, да изгорят и да се оттеглят.
— А Деций?
— Помилвах го, защото реши да каже, каквото знае. Това не му донесе късмет, намериха трупа му край кръчмата с гърло, прерязано от едното ухо до другото.
69
Дълга връхна дреха с бродерии или украса по ръба, носена предимно от жени в древния Рим. — Б.пр.