— А смъртта на Атий?
— О! — Силвестър се наведе напред. — Едно от нещата, които Елена не знае, е че преди много години Атий е бил християнин, но сетне отстъпил от вярата. Бил кръстен в християнската църква, за да стане доносник на императорските служители, но това станало известно и го прогонили. Той също принадлежал към общността на Ватиканския хълм. Ако Константин научел това, Атий нямало да бъде помилван, а щял да бъде сурово наказан. Може би е разбрал къде е гробът на Петър, когато се е преструвал, че е член на християнската общност, или като търсач. — Силвестър внимателно подбираше думите си. — Подозирам, че Атий се е канел да ме моли за защита. Ако паднеше в краката ми и разкриеше тайната на гроба, можеше и да я получи. Често съм се молил да бъде принуден да поеме по този път. Той знаеше, че ще мълча за миналото му, защото бях разбрал, че един ден ще бъде принуден да предаде тайната си. Почти го направи! — добави замислено Силвестър. — Добре! — той върна парчето пергамент. — Според това тук, старият приятел на Цезаря знае тайната. — Силвестър поклати глава и направи гримаса: — Нищо не знам за това! Съмнявам се, че Атий е имал предвид приятел на Константин…
— Тогава кого?
— Може би на Максенций или на друг някой император…
Силвестър замълча, когато Елена, придружавана от Бур, който приличаше на кротка овчица, се върна в залата. Тя се настани върху възглавниците на мястото си и направи знак с ръка на Клавдия да седне, не да коленичи.
— В доклада ти преди малко — твърдо започна Елена, — ти спомена Поругателя и някакъв капан. — Протегна ръка, сякаш разглеждаше ноктите си. — Сега, когато Атий е убит, Поругателя не би трябвало да бъде твоя грижа, но аз размислих: всички онези бедни жени!
Тя замълча и се усмихна момичешки, сякаш си спомни някаква тайна от миналото си. Клавдия се сети за някои истории, които се разказваха за доста бурната младост на Елена.
— Изпитвам съжаление към тях — бързо продължи Елена. Обърна се и посочи Бур. — Дадох пропуск на това животно. Идете в Тулиевия затвор. Подберете шест жени, осъдени на смърт или на труд в мините. Те могат да избират между живота и смъртта. Кажи на господарката на „Дома на Изида“ да ги изкъпе, да ги облече и да ги разкрасява през целия ден. Те могат да скитат по улиците, въоръжени с кама и центурионска свирка. — Тя направи гримаса: — Жените може да се опитат да избягат, но ще бъдат заловени. Няма къде да идат.
— А кого ще използваме за войници?
Елена посочи Муран:
— Нали имаш приятели гладиатори? Те са идеални за такова начинание, защото са бързи и ловки. Ще получават войнишка седмична заплата. Кажи на господарката на публичния дом да изпраща всички сметки на Крис, същото се отнася и до теб, Муране. Всички разумни разходи ще бъдат поети от императорската хазна. О, между другото, Клавдия, на никого няма да казваш за това, особено на онзи твой чичо. Муране, ти също! Ще закълнеш хората си да пазят тайна и ще ги разположиш след залез-слънце. Клавдия, останалите подробности оставям на теб…
Тулиевата тъмница, мислеше си Клавдия, действително е порта към ада, място на ужаси. Тесни стъпала водеха надолу, край покрити със слуз стени, към огромни черни заграждения, страховити килии, където затворниците представляваха само група скупчени силуети. Мержелееха се лица, лишени от всякаква надежда. Тъмницата приличаше на ужасяваща мрачна яма, чиято тъмнина се нарушаваше от пламтящи факли и отблясък на мангали. Войници в кожени полички, с покрити с мръсна пот лица и гърди се движеха сред подрънкването на ключове и вериги. Миазми се виеха като мъгла, а зловещата тишина понякога се нарушаваше от силни викове и отчаяни стенания.
„Хаос от човешки творения“ нарече главният тъмничар обитателите, мъже и жени, които бяха държани тук, за да бъдат изтезавани и разпитани, преди да ги отпратят в мините, на ешафода или на арената. Той гордо поведе Клавдия и Муран към онова, което нарече сърцето на своето подземно царство — зала, напомняща пещера, където можеха да огледат някои затворници. Там бяха събрани жените — купчина окаяни човешки твари, облечени в парцаливи мръсни дрехи, с тела, покрити с тинята на затвора, с почти неразпознаваеми лица, с мръсни и сплъстени коси. Те жално гледаха Клавдия и Муран. Някои клечаха, други стояха прави с безумни изражения, примигвайки в светлината, която се процеждаше от решетката над тях. Клавдия прошепна нещо на Муран и той бързо тръгна сред тълпата нещастници. Гладиаторът им заговори на простонароден език, търсейки онези, които можеха да го разберат, в които имаше проблясък на интерес, жажда за живот и енергия. Малко жени му отговориха, повечето изглеждаха вече мъртви, очите им бяха празни, изпълнени единствено с очакване на следващия ужас, който щеше да им донесе животът. Накрая избраха шест затворнички. Муран плати на тъмничаря и му даде точни указания жените да бъдат изпратени тайно в „Домът на Изида“.