— Можете да се върнете, за да починете малко — заяви Агрипина, — но трябва да помните каква е задачата ви. Колкото по-скоро заловят и убият този мъж, толкова по-добре!
Глава десета
Както изглежда, някой зъл дух вероятно… подтикна тези хора към чудовищни деяния.
Клавдия и Муран се върнаха в „Магариците“. Денят гаснеше. Те минаха край голямата сикомора, където Торкват още въртеше занаята си. Той я повика по име и тръгна към тях.
— Още не съм намерил решението! — Почука с пръст по слепоочието си. — Обещавам ти, ще мисля. Нали нямаш нищо против, ако попитам някои клиенти?
— Нямам нищо против да попиташ и самия император! — рязко отвърна Клавдия. — Торквате, изморена съм. Желая ти успех със загадката! Както и на себе си! — добави тя и стисна ръката на Муран. — Аз също още не съм намерила решението…
Когато се върнаха в „Магариците“, Клавдия разбра, че за нея няма да има почивка. Полибий беше въодушевен от снощните подвизи. Бързо беше оправил всички щети: капаците, кухненската врата, белезите от сраженията по тревата и стъпканите лехи. Всяка следа от страховитата битка на живот и смърт в градината бе премахната. Кръчмата бе пълна с обичайните посетители, но имаше и новодошли, които нямаха търпение да чуят новините. Клавдия седна за малко на масата до Муран. Вече се канеше да стане, когато Океан започна да прибира голямото кожено покривало, което бе сложил на главния вход на кръчмата. То очевидно беше мокро от вино или кръв, Клавдия не можеше да види от мястото си. Кожата бе залепнала за ключалката и Океан започна да я отлепва с нож. Веществото бе лепкаво, вероятно по-скоро мед или неразредено вино. Тя стана, отвори вратата и се взря през ключалката. През отвора не се виждаше, сякаш имаше нещо, пъхнато от другата страна.
— Питам се… — промърмори тя, като се връщаше в кръчмата.
— Какво се питаш? — повтори Муран след нея.
— Нищо! — засмя се тя. — Просто се питам дали Поругателя ще нападне тази нощ?!
В края на краищата не се случи нищо. Клавдия се качи късно в стаята си. По някое време се събуди, но нощта беше тиха и тя пак заспа. Все пак Муран беше обещал, че ще я събуди, ако нещо стане. На другата сутрин тя занесе закуската си в градината, а Муран седна до нея, за да си разделят приготвеното от Целад пиле, нарязано на късчета.
— Нищо! — каза той, леко наклонил глава, сякаш слушаше пеещите в другия край на градината птици. — Нищичко! Освободих хората си, след като ми докладваха, че никога през живота си не са били толкова отегчени. Освен по някоя случайна поява на жена от „Домът на Изида“, нищо вълнуващо.
— А онези млади жени?
— О! — предъвка парче пилешко Муран. — Забавлявали са се, били са свободни.
— Всички ли са се върнали?
— Разбира се! Ако бяха избягали, къде щяха да идат?! За някои от тях това не е само свобода, то е чудо. Мога да се обзаложа, че ако се молят, ще споменават името ти! — Той я целуна по бузата. — Сега аз ще си почина, а ти?
Клавдия сви рамене:
— Ще седя и ще мисля…
— За мен ли?
Клепачите на Клавдия запърхаха:
— Разбира се, скъпи, за кого другиго?!
Накрая Клавдия пак се върна към бележките си, но все още не можеше да намери онази нишка, която да разплете загадката, така че, за да се поразсее, сложи ред в стаята си и слезе да помогне долу, в кръчмата. Късно следобед, сив както винаги, издирвачът Салуст се вмъкна като призрак в „Магариците“. Клавдия веднага го отведе встрани от останалите посетители, за да си поделят малко гърне вино, хляб, сирене и пушено месо. Слънцето още припичаше, от кръчмата се носеха различни шумове. Салуст отпи от виното си.
— Направих, каквото искаше! — започна той.
— Успя ли?
Салуст завъртя глава:
— И да, и не, но за теб, Клавдия, накарах всички от моя род да ми помогнат! И така… — Той извади свитък от кожената си торбичка и го разгъна, като използва чашите, за да затисне краищата му. — Първо, Атий Енобарб… е, носят се слухове, че някога е бил християнин. Знаеш ли това?
Клавдия кимна.
— Сетне станал отстъпник, шпионин на Максенций, яростен търсач на мъртви, унищожител на всичко, що е християнско. Никой от хората край него не го е обичал. Бил жесток с жените, наложницата му Друзила би могла да свидетелства за това, но научих, че тя също е мъртва. Единственият интересен факт, който открих за общия ни приятел, беше когато посетих банкера Улпий. Не че наистина беше готов да отвори архивите си, но, както каза, не обичал Атий, човекът бил мъртъв, и разбира се, щеше му се да получи онази златна монета, която му предложих. За да бъда откровен, господарке — изду устните си Салуст, — според Улпий, Атий Енобарб в действителност имал съвсем малко пари. Всъщност не повече от стотина солиди, внесени при него…