— Невъзможно! — задъха се Клавдия. — Виждала съм докладите! Атий е присвоявал парите на християните, плячкосвал е техни свети предмети, натрупал е цяло състояние!
— Така смята Улпий…
— Може ли да има друг банкер? — попита Клавдия. — Друг някой, който да пази парите му? Разбира се! — прошепна тя.
— Да, Клавдия, мога да предположа какво си мислиш. Атий Енобарб не беше точно любимец на силните. Беше добре познат като поддръжник на Максенций, знаеше се, че Константин едва го търпи. Не би поверил парите си никому другиму… — Салуст почеса челото си. — Улпий мисли, че Атий може да е скрил парите си някъде, но само боговете знаят къде са те сега.
— А дякон Валентиниан?
— А, това е зловеща и тайнствена фигура! Бил много добре образован и очарователен човек. Напреднал много бързо в преследваната църква и станал водач на общността край Ватиканския хълм. Сетне изчезнал, а християните в този регион били обкръжени и арестувани. Оцелели много малко… Всъщност, според моя шпионин, никой не е оцелял…
— Ами Харон?
Салуст се засмя:
— Клавдия, ще бъда честен: в това отношение се провалих. В Рим не мога да мина за човек на Харон. Просто оставям тази работа така. Тук не мога да ти помогна.
Клавдия кимна в знак на съгласие.
— А Поругателя?
— Нищо повече от това, което знаеш! С изключение на едно… По уличките се носят слухове, че Поругателя е бил убит.
— Знам — отвърна Клавдия. — В гражданската война.
— Може да е бил заклан и по-късно…
— Ами трибунът Макрин?
— Странен човек! Редови офицер от войската с добро име. Почтен администратор. Обичал жена си, после тя се разболяла. Но открих и нещо ново за него: трибунът Макрин бил голям приятел със съдържателката на „Домът на Изида“…
— Тя твърди, че рядко се е отбивал там.
— Е, може и да е вярно, както е вярно, че обичал жена си, но той дълбоко се влюбил в една от „щерките на Изида“, млада жена на име Бризеида…
Клавдия затвори очи и се опита да си припомни списъка с мъртвите в „Домът на Изида“.
— Сигурен ли си? Трибунът Макрин?
— Била кратка любовна история… — Салуст се приведе над масата с широко разтворени очи. — Нали знаеш как стават тези работи, господарке? Макрин бил верен съпруг, но Бризеида била много, ама много красива! Вярно, на него му било трудно да посещава „Домът на Изида“ или да броди из уличките на Целийския квартал, но от онова, което научих, разбирам, че той и Бризеида се срещали в императорските градини от другата страна на Рим. Бил влюбен до уши в нея!
— И какво станало?
— Не знам… — Салуст потупа с длан пергамента пред себе си. — Можем да издирваме само онова, което познаваме. Бризеида изчезнала. Може да е напуснала или умряла. В хаоса, настъпил в Рим след победата на Константин, всичко би могло да се случи… — Той разпери ръце: — Виж ме мен — дотолкова нямах късмет, че застанах на грешната страна!…
— Да, да! — вдигна ръка Клавдия. — Знам всичко!
Тя се вгледа в клоните на дървото, ябълките зрееха добри и Полибий щеше да е доволен.
— Какво, господарке?
— Бризеида изчезнала, Поругателя изчезнал… Сигурна съм, Макрин спомена, че още някой е изчезнал…
— Че жена му е умряла?
— Да, да, но освен това някой друг… — Клавдия замълча, защото кухненската врата се отвори. С бокал в едната ръка и къс пергамент в другата, през нея пристъпи напред Тит Лабиен, който декламираше стихове от някаква пиеса.
— В името на боговете, кой е пък този?
Клавдия погледна през рамо:
— О, не му обръщай внимание! Един от победителите в голямата битка на „Магариците“.
— Да, чух за нея. Харон изгубил много хора! Той никога няма да го забрави…
— Нито пък аз! — добави мрачно Клавдия. — Това е Тит Лабиен.
— Тит Лабиен ли? — изненада се Салуст. — Сигурна ли си, че това е истинското му име?
— Защо? — заинтересува се Клавдия.
— Просто съвпадение! — отвърна Салуст. — Не познаваш ли нашата история, Клавдия? Юлий Цезар имал много предан помощник с това име, но в гражданската война Тит Лабиен изоставил стария си приятел и се присъединил към Помпей. Мисля, че бил убит в следващото сражение.