Барнс затаи дъх и се изправи щом се отдалечи малко от въртящите се перки на хеликоптера. Готов беше да продължи. Чопърът се издигна, обливайки Барнс с дъждовни капки, и когато се отдалечи, той отвори големия си черен чадър. Неговите безполови немъртви пазачи не забелязваха дъжда, както не забелязваха и неговото състояние, и крачеха редом с него като бледи пластмасови роботи.
Голите мъртви дървета се разредиха и разкриха пред погледа замъка Белведере, кацнал високо върху Виста рок, открояващ се на фона на мръсното небе.
В основата на скалата, в плътен пръстен стояха цял легион вампири. Неподвижността им беше изнервяща. Приличаха на статуи в някаква причудлива и идиотски амбициозна художествена инсталация. Когато Барнс и двамата му пазачи доближиха външния край на пръстена, създанията се разделиха - бездиханни, безизразни - и ги пропуснаха да минат. Барнс навлезе на десетина реда в дълбочина, приблизително на половината път, и огледа почтително мълчащите вампири. Потрепери леко и от чадъра му се посипаха дъждовни капки. Тук той изпита особено дълбоко усещане за неловкост: стоеше сред това множество човекоубийци, които би трябвало досега да са го изпили или разкъсали на парчета, а вместо това те стояха неподвижно, докато той минаваше. Ако не с уважение, то поне с принудително безразличие. Сякаш беше в зоопарка и минаваше край лъвовете, тигрите и мечките, без те да го забележат. Това беше напълно противоестествено за тях. Толкова здраво бяха поробени от Господаря.
Барнс се натъкна на бившата Кели Гудуедър на вратата на замъка. Тя стоеше отпред и, за разлика от останалите вампири, срещна погледа му. Той забави ход и едва не се изкуши да каже нещо от рода на „Здравейте“, учтивост, останала от стария свят. Обаче просто подмина, а тя го проследи с очи.
- Господаря се появи - с тъмно наметало, а под кожата на лицето му се гърчеха кръвните червеи. Той огледа Барнс.
- Гудуедър е приел.
- Да - отвърна Барнс и си помисли: „Щом знаеш, защо тогава трябваше да се вдигна с хеликоптера и да се срещна с тебе в този студен замък?“
Барнс се помъчи да обясни двойната игра, но сам се заплете в подробностите. Господаря не показа ни най-малък интерес.
- Той мами партньорите си - обобщи Барнс. - Видя ми се искрен. Обаче не знам дали да му се доверя.
- Аз се доверявам на жалката му нужда да бъде със сина си.
- Да. Разбирам логиката Ви. А той се доверява на Вашата нужда да притежавате книгата.
- Когато имам Гудуедър, ще имам и партньорите му. Когато имам книгата, ще имам всички отговори.
- Още не разбирам как е успял да преодолее охраната в моя дом. Защо останалите от Вашето племе не са били уведомени.
- Това е работа на Родения. Родения е сътворен от мен, но не и от моята кръв.
- Значи той не общува на същата вълна?
- Не мога да го контролирам така, както контролирам останалите от моите.
- И той сега е с Гудуедър? Като двоен агент? Изменник? - Господаря не отговори и Барнс продължи - Такова същество може да бъде много опасно.
- За Вас? Много. За мен? Не е опасен. Само ми се изплъзва. Родения е съюзник с един гангстер, който преди служеше на Древните за дневен лов, и с останалата измет, която върви с него. Знам откъде мога да почерпя сведения за тези хора...
- Ако Гудуедър Ви се предаде... то тогава Вие ще разполагате с цялата информация, за да го намерите. Родения.
- Да. Двамата бащи се събират отново със своите синове. В Божиите планове винаги има симетрия. Ако той ми се предаде...
Барнс чу шумотевица зад гърба си и се обърна. По витата стълба се препъваше някакъв тийнейджър с невчесана и падаща в очите му коса. Човек. Държеше се за гърлото. Момчето отметна малко косата си и това беше достатъчно за Барнс да разпознае чертите на Ефраим Гудуедър. Същите очи, същото особено сериозно изражение. Само че сега момчето беше уплашено.
Закари Гудуедър. Очевидно имаше дихателни затруднения, хъхреше и посиняваше.