Станаха майстори в това.
Най-младият, онзи, който се роди последен, бе Господаря, произлязъл от гърлото. Божието слово придаваше движение дори на земята и на морето и ги караше да се сблъскват. Така беше изтикана нагоре земята, която стана място на произхода на Господаря. Това беше един полуостров, който стотици години по-късно се превърна в остров.
Кръвните червеи, които излязоха от гърлото, бяха отделени от мястото на своя произход и се скитаха най-дълго, защото в тази новообразувана земя нямаше човеци. Беше безполезно и болезнено да се мъчат да се хранят или да овладяват по-низша форма на живот като вълк или мечка. Контролът на тези зверове беше слаб, нервните им синапси бяха кратки и чужди за червеите. Всяко проникване в животно беше безплодно, обаче урокът, научен от един паразит, мигновено се научаваше от колективния разум. Скоро червеите останаха съвсем малко и се намериха далеч от родното си място, слепи, загубени и слаби.
Под хладната есенна луна един ирокезки воин се разположи да лагерува на няколко десетки мили от мястото, където беше запратено гърлото на Озриил. Той беше онондага - пазител на огъня. Когато полегна на земята, в шията му се заби един единствен кръвен червей.
Болката пробуди човека и той мигновено докосна нараненото място. Червеят още не бе напълно забит и мъжът успя да стисне крайчеца му. Задърпа с всичка сила, но нещото се гърчеше и извиваше; изплъзна му се и влезе в мускулите на врата му. Болката бе непоносима, като бавно забиване на нажежено острие - червеят пълзеше в гърлото и гърдите му докато не изчезна под лявата ръка. Слепешком откри как да проникне в кръвообращението на човека.
Когато паразитът започна да овладява тялото на воина, той изпадна в треска за близо две седмици и напълно се обезводни. А щом настаняването завърши, Господаря намери убежище в тъмните пещери и хладната, успокояваща пръст. Господаря научи, че по причини, които не му бе дадено да разбира, почвата на мястото, където е превзел тялото на своя гостоприемник, му носи най- голямо спокойствие. Затова винаги взимаше със себе си по една бучка пръст, където и да ходеше. По това време червеите бяха завзели почти всеки орган от тялото на ирокеза, хранеха се и се множаха в неговата кръв. Кожата му стана опната и бледа и на нея се открояваха татуировките на неговото племе и гладните му очи, замъглени от мигателна ципа, която проблясваше ярко на лунна светлина. Няколко дни живя, без да се храни, докато най-сетне не се натъкна на неколцина ловци от племето мохаук.
Господаря все още не владееше отлично тялото, в което пребиваваше, но жаждата му компенсираше лошите умения в боя. Второто преминаване стана по-бързо - многобройните червеи влязоха в жертвите чрез влажното жило. Двама от ловците се биха храбро и с томахавките си тежко раниха обладания онондага. Ала накрая, когато това тяло падна, паразитите превзеха телата на мо- хаукските ловци и скоро глутницата се умножи. Господаря вече беше трима.
В течение на годините той стана по-умел и по-хитър, понеже имаше нужда да живее тайно и крадешком. Тамошната земя бе населявана от сурови воини, а местата, където Господаря можеше да се скрие, се свеждаха само до добре познати на ловците пещери и пропасти. Господаря рядко сменяше тялото си - само ако непреодолимо пожелаеше положението или силата на някой гос- топриемник. И тъй през годините легендите за него се умножиха, той се прочу. Индианците алгонкин го наричаха вендиго.
Господаря жадуваше да се събере с Древните, по рождение усещаше тяхното съществуване и дори през морето чувстваше телепатичния им призив. Но всеки негов опит да прекоси течаща вода в човешкото си тяло се проваляха; той се вцепеняваше, независимо от силата си. Дали това нямаше връзка с мястото на разчленяването на Озриил? Дали не оставаше затворник между реките? Някаква тайна алхимия. Белег, оставен на челото му от ръката на Бога. Това правило беше едно от многото, които щеше да научи през годините.