Господаря пътуваше на север и на запад в търсене на път към „другата земя“, континента, където живееха Древните. Усещаше, че те го призовават. Нуждата му да е с тях растеше и го крепеше през времето на изнурителното пътуване от единия край на континента до другия.
Стигна до замръзналата земя на брега на непристъпния за него океан, далече на северозапад. Ловуваше и се прехранваше от жителите на тази студена пустиня, хората унангам. Те имаха тесни очи и жълти лица, а за да се топлят, обличаха животински кожи.
Господаря проникваше в умовете на жертвите си и така узна, че има път до голямата земя от другата страна на морето; има едно място, където двата бряга почти се докосват като протегнати една към друга ръце. Опознаваше студения бряг и търсеше това място.
В една съдбоносна нощ Господаря съгледа няколко тесни и прости рибарски лодки при някаква скала. Хората сваляха на сушата уловените от тях риби и тюлени. Господаря разбра, че с помощта на тези хора може да прекоси океана. Вече се беше научил да преминава по-малки водни басейни с човешка помощ, така че защо да не опита и с морето? Знаеше как да пречупва и най-кора- вите хора и как да всява ужас в душите им. Знаеше как да печели от страха на покорните и да се храни от него. Щеше да избие половината риболовци и да се самообяви за божество, за стихия със сила, по-голяма от онази, която наистина притежаваше и която сама по себе си вече беше изумителна. Щеше да удуши всяко несъгласие и да печели съюзници или чрез оказване на милост, или чрез показване на благоразположение... и после щеше да премине през водата.
Скрит под тежките зверски кожи върху легло от пръст, Господаря щеше да тръгне на път, за да се събере отново с онези, които му бяха най-близки.
Арсеналът „Пикатини"
Крийм се кри в една от сградите някое време, понеже се боеше от оня тип Куинлан и от способностите му. Устата още го болеше от удара с лакът, а зъбите му бяха поразклатени и нямаше да може да отхапва. Ядосваше се на себе си, заради това че се върна в гаража в университета да вземе оръжията, защото беше алчен. Все искаше още и още, и още...
Скоро чу отвън да минава кола - бавно и тихо. Звучеше като електрическа кола, от онези малките, които се зареждат.
Крийм се понесе към единственото място в арсенала, което навремето избягваше - главния вход. Отново бе паднал мрак, затова той се насочи към светлините. Мокър, гладен, притиснал ударената си страна. Свърна зад ъгъла и видя премазания от Хамъра портал и тълпящите се пред контролния пункт същества. Крийм вдигна ръце и продължи да върви натам, докато не го забелязаха.
Заобяснява се на хората от охраната, обаче те го заключиха в една тоалетна. А Крийм искаше само да му дадат нещо за ядене. Изрита вратата няколко пъти, но тя се оказа изненадващо яка; тогава загря, че тоалетната служи за тайна килия за проблемните посетители в арсенала. Така че просто седна върху капака на тоалетната чиния и зачака.
Страшен трясък, почти като взрив, разтресе стените. Върху сградата попадна някакъв удар и първата мисъл на Крийм беше, че задниците с бомбата са се натъкнали на гърбица за убиване на скоростта някъде по пътя и са затрили половината Джърси с ядрената щуротия. Ала тогава вратата се отвори и се появи Господаря с неговата пелерина. Носеше бастун с вълча глава. В краката му като кутрета подскачаха две от неговите твари, слепите деца.
- Къде са те?
Крийм се облегна на клозетното казанче. В присъствието на царя на кръвопийците го обземаше странно спокойствие.
- Тръгнаха. Хванаха пътя. Преди малко.
- Кога по-точно ?
- Не знам. С две коли са. Поне.
- В каква посока?
- Бях заключен в тъпия кенеф тука, откъде да знам? Оня вампир, дето е на тяхна страна, ловецът, Куинлан - голям задник е. Скапа ми фасадата - съобщи Крийм и докосна разместените си коронки. - Ей, направи ми една услуга, а? Като ги хванеш. Тегли на тоя и на мексиканчето по един шут в кратуните от мене.
- Разполагат ли с книгата?
- Имат и книгата, и ядрена бомба. Освен това знаят къде отиват. В някакво Черно място или нещо от сорта.
Господаря стоеше и не казваше нищо. Крийм чакаше. Даже пипалцата забелязаха мълчанието на повелителя си.
- Разправям ти, че тръгнаха към...
- Казаха ли къде е?
Ритъмът на речта му се беше променил. Думите идваха по-бавно.
- Знаеш ли какво ще ми освежи паметта? Малко храна. Отслабвам тука...