- Наближава времето, когато двамата ще придадем форма на тази нова земя. Всичко, което познаваш - и всички, които са ти близки - ще са си отишли. Ще ми бъдеш ли верен?
- Ще бъда - отвърна Зак.
- Предавали са ме много пъти. Трябва да си наясно, че съм запознат с механизма на заговори от този тип. Част от волята ми те обитава. Можеш да чуваш много ясно гласа ми, и в замяна аз мога да чета най-съкровените ти мисли.
Господаря се изправи и огледа момчето; не забелязваше никакво съмнение. Зак почиташе Господаря и благодарността му бе истинска.
- Някога бях предаден от ония, които би трябвало да ми бъдат най-близки; от създанията с еднаква на моята същност - Древните. Те нямаха гордост; не изпитваха истински глад. Стигаше им да си живуркат в сенките. Те обвиняваха мен за положението ни и се криеха сред отпадъците, изхвърлени от хората. Смятаха се за могъщи, но бяха доста слаби. Те искаха съюзяване. Аз искам господство. Разбираш това, нали?
- Снежният леопард - промълви Зак.
- Точно. Всички отношения са основани на силата. Господство и подчинение. Няма друг начин. Никакво равенство, никаква близост, никакво споделяне. В едно кралство има само един крал.
И в този много добре премерен момент Господаря погледна Зак, пусна в действие онова, което според него би трябвало да прилича на човешка добронамереност, и добави:
- Един крал и един принц. Разбираш и това, нали, сине мой?
Зак кимна и с това прие и предложението, и титлата. Господаря наблюдаваше всеки жест и всяка отсянка върху лицето на младежа; внимателно слушаше ритъма на сърцето му и следеше пулса на каротидната му артерия. Момчето бе трогнато - въодушевено от тази имитация на връзка.
- Леопардът в клетката бе илюзия. Ти трябваше да я унищожиш. Решетките и клетките са знак на слабост. Несъвършени средства за контрол. Може и да си повярваш, че служат да подчинят създанието вътре, да го унижат, но с течение на времето разбираш, че те служат и да го държат на разстояние. Те стават символ на страха ти. Ограничават и теб толкова, колкото звяра от другата им страна. Просто твоята клетка е по-голяма, а свободата на леопарда е затворена в неговата.
- Но ако го унищожиш - продължи Зак да развива мисълта - ако го унищожиш... не остава никакво колебание.
- Унищожението е най-висшата степен на контрол. Да. Ние двамата вече сме близо до степента на контрол, на пълно господство над тази земя. Затова трябва да съм сигурен, че между теб и мен не стои нищо друго.
- Нищо - отвърна Зак с пълна увереност.
Господаря кимна и привидно се умисли - паузата бе предварително подготвена за по-голям ефект. Новината, която възнамеряваше да съобщи на Зак, изискваше внимателно подбиране но подходящия момент.
- Ами ако ти съобщя, че баща ти е все още жив ?
И Господаря го усети - въртоп от чувства вътре в Зак; беше го предвидил и все пак му се наслаждаваше. Обичаше вкуса на пречупените надежди.
- Баща ми е мъртъв - изрече Зак. - Загина с професор Сетракян и...
- Жив е. Това ми бе съобщено едва напоследък. Боя се, че не мога да те осветля по въпроса защо никога не е опитал да те спаси или да се свърже с теб. Но наистина е жив и опитва да ме унищожи.
- Няма да го оставя да го направи - намеси се Зак и явно беше сериозен. Въпреки природата си, Господаря се усещаше странно поласкан от чистотата на чувството, изпитвано от младия човек. Естествената човешка емпатия - явлението, познато като „Стокхолмски синдром“, при което пленниците започваха да се отъждествявят с поробителите си и да ги защитават - бе лесна мелодия, която Господаря можеше да изпълнява добре. Той бе виртуоз на човешкото поведение. Това обаче бе нещо повече - истинска привързаност. Това, уверен бе Господаря, бе любов.
- В момента правиш избор, Закари. Може би твоят пръв избор като голям човек. Избраното от теб сега ще те изгради и ще изгради света около теб. Трябва да си напълно сигурен.
Зак усети буца в гърлото си. Усети негодувание. Годините на скръб се превърнаха по един почти алхимичен начин в усещане за изоставеност. Къде се беше губил баща му? Защо го бе изоставил? Погледна Кели - тя стоеше наблизо, ужасяваща и призрачна, чудовищен изрод. И тя бе изоставена. Не бе ли това грешка на баща му? Не бе ли пожертвал всички тях - майка му, Мат, самия Зак - при преследването на Господаря? Приличната му на плашило майка бе по-лоялна от баща му. Винаги закъснял, винаги някъде далеч, винаги го нямаше.