Той спокойно запита баща си:
- Какво правиш тук?
Бе пораснал много. Косата беше дълга и неравна, заресана назад - точно както някое момче на неговите години би избрало да прави вън от родителския контрол. Изглеждаше доста чист и добре хранен.
Еф го сграбчи и го прегърна здраво. Така възприемаше сина си като нещо действително. Усещаше го някак странно в ръцете си - Зак миришеше различно, беше различен - по-голям. Слаб. Еф си даде сметка колко изтощен ще да е изглеждал пък той на сина си.
Момчето не отвърна на прегръдката му. Стоеше вдървено и просто я понасяше.
Отдели го от себе си, за да го разгледа отново. Искаше да знае всичко, да знае как Зак е попаднал тук, но осъзна, че сега тези неща нямаха значение.
Синът му бе тук. Все още бе човек. Бе на свобода.
- О, Зак - Еф си припомни деня, когато го бе загубил, преди почти две години. В очите му се появиха сълзи. - Съжалявам. Много съжалявам.
Зак го гледаше някак странно:
- За какво?
- Задето оставих майка ти да те вземе... - започна баща му, но прекъсна.
- Закари - продължи зарадвано той. - Погледни се. Толкова висок си станал! Та ти си мъж...
Устата на момчето остана отворена, но то бе твърде смаяно, та да може да говори. Зяпаше баща си - човека, който бе овладял сънищата му като някакъв всемогъщ призрак; бащата, който го бе изоставил; гледаше човека, когото помнеше като висок, силен и умен мъж. Та той бе безсилно, изсушено, незначително същество. Размъкнат, разтреперан, слаб.
Зак усети прилив на отвращение.
- Лоялен ли си?
- Не спрях да те търся - продължи Еф. - Не се предадох. Зная, че са ти казали, че съм мъртъв - през цялото време се сражавах. Две години се опитвам да те върна...
Зак се огледа. Господин Куинлан бе влязъл в магазина. Зак спря погледа си за най-дълго именно върху Родения.
- Майка ми идва да ме вземе - произнесе детето. - Ще е ядосана.
Еф кимна твърдо.
- Знам, че ще е ядосана. Но... всичко почти свърши.
- Известно ми е.
- Благодарен ли си за всичко, което ти осигурих, което ти показах?
- Ела насам - Еф стисна раменете на момчето и го отведе до бомбата. Фет тръгна да ги пресрещне, но Еф не забеляза. - Това е ядрено устройство. Ще го използваме, за да взривим един остров. За да унищожим Господаря и всички като него.
Зак изгледа бомбата и запита въпреки волята си:
- Защо?
- Наближава времето.
Фет погледна Нора и по гърба му премина хлад. Еф сякаш не забелязваше нищо, погълнат от ролята си на блудния баща.
- За да станат нещата такива, каквито бяха - отговори той на питането на сина си. - Преди стригоите. Преди мрака.
Зак изгледа Еф странно. Момчето видимо премигваше; нарочно, като нервен тик за самоуспокояване.
- Искам да се върна у дома.
Еф кимна в съгласие.
- А аз искам да те заведа там. Нещата ти са в твоята спалня така, както си ги оставил. Всичко. Отиваме веднага щом това свърши.
Закари поклати глава, без да гледа към Еф. Гледаше господин Куинлан.
- У дома значи в замъка. В Сентръл парк.
Обнадежденото изражение на Еф помръкна.
- Не, няма да се връщаш повече там. Знам, че ще отнеме малко време, но ще се оправиш.
- Момчето е превърнато.
Главата на Еф рязко се извърна към господин Куинлан. Родения стоеше изправен и гледаше Зак.
Еф се взря в сина си. Косата му беше на мястото си; общият му вид бе добър. Очите му не приличаха на черни кръгове върху червен фон. Гърлото му не бе раздуто.
- Грешиш. Той е човек.
- Физически е човек. Погледнете очите му обаче. Довел е някого със себе си.
Еф хвана брадичката на момчето. Повдигна косата от очите му. Може би бяха малко замъглени. Малко отнесени. Най-напред Зак гледаше предизвикателно, после опита да отмести очи, подобно на всеки тийнейджър.
- Не - продължи Еф. - Той е добре. Ще бъде добре. Чувства се засегнат от мен... това е нормално. Ядосан ми е и... трябва да го качим на лодката. Да отиде на реката.
Еф погледна Нора и Фет.
Колкото по-скоро, толкова по-добре.
- Тук са.
- Какво? - изрече Нора.
Господин Куинлан още повече нахлупи качулката върху главата си.
Отивайте на реката. Ще задържа колкото мога от тях. Родения излезе през вратата. Еф грабна Зак, побутна го към вратата, но после спря. Обърна се към Фет:
- Взимаме него и бомбата едновременно.
Фет явно не бе доволен, но не каза нищо.
- Василий, той ми е син - умолително изрече Еф и се закашля. - Мой син... всичко, което имам. Но аз ще изпълня задачата си. Няма да ни проваля.
За пръв път от толкова време насам Фет видя в погледа на Еф някогашната решителност - водачеството, което той неволно уважаваше. Това бе мъжът, когото Нора бе обичала, а той бе следвал.