ЕПИЛОГ
Взривът унищожи заразата на Господаря. Всички вампири се изпариха в момента на експлозията. Изчезнаха.
Това бе установено през следващите няколко дни. Най-напред отидоха до материка след оттеглянето на водите. После провериха възбудените съобщения по освободения интернет. Вместо да празнуват, хората се носеха в пост-травматична омая. Атмосферата все още бе заразена и светлите часове бяха малко. Суеверието остана и страхът от мрака бе още по-силен отпреди. Непрекъснато се появяваха съобщения за появата на вампири - но всички се оказваха резултат на истерия.
Нещата „не се върнаха към нормата." Хората от островите останаха там месеци наред - трудеха се да възстановят собствеността си на материка, но все още се колебаеха дали да се върнат към някогашния си начин на живот. Всичко, което хората си бяха мислели, че знаят за природата, историята и биологията, се бе оказало невярно, или най-малкото непълно. После, в продължение на цели две години, им се бе наложило да приемат новата реалност и новия режим. Някои стари вярвания бяха унищожени; някои бяха потвърдени отново. Всичко бе поставено под въпрос. Несигурността бе новата чума.
Нора се смяташе за една от тези, които се нуждаят от време, за да са сигурни, че този начин на живот ще се удържи, и че няма да има нови неприятни изненади зад ъгъла.
Веднъж Фет внимателно засегна въпроса:
- Какво ще правим? Все някога трябва да се върнем в Ню Йорк.
- Трябва ли? - запита го Нора. - Не знам дали това място въобще съществува за мен. - Тя пое ръката му. - Ами ти?
Той стисна нейната ръка и погледна отвъд реката. Щеше да я остави да размисли толкова, колкото е необходимо.
Нора и Фет така и не се върнаха. Възползваха се от предложения от временното правителство Закон за мелиорация на федералната собственост и се преселиха в една ферма в северната част на Върмонт, на безопасно разстояние от кратера на ядрената експлозия в реката Сейнт Лорънс. Не сключиха брак - не изпитваха тази потребност - но родиха две деца. Момчето нарекоха Ефраим, а момичето - Мариела, на името на майката на Нора. Фет помести във възстановения интернет анотирания текст на Occido Lumen и опита да остане анонимен. Но когато достоверността на книгата бе поставена под въпрос, той се захвана с „Проекта Сетракян“ и пусна в мрежата изследванията и източниците на стария професор със свободен достъп. Проектът на живота на Фет стана проследяването на влиянието на Древните върху хода на човешката история. Той поиска да разбере грешките, извършени колективно от човешкия род, и се посвети на това повтарянето им да бъде предотвратено.
За известно време имаше безпорядък и се говореше за криминални процеси, които да идентифицират и накажат виновните в нарушения на човешките права по време на новия холокост. От време на време някои охранители и колаборационисти биваха разкривани и линчувани; много се говореше за убийства за отмъщение. Най-накрая, чуха се по-толерантни гласове, които дадоха отговор на въпроса кой е сторил това на хората. Сторили го бяха всички. Малко по малко, заедно с разправиите и призраците от миналото, хората отново се научиха да живеят заедно.
С течение на времето други хора заявиха, че именно те са унищожили стригоите. Някакъв биолог твърдеше, че пуснал във водопроводната система ваксина; неколцина гангстери показваха трофеи и твърдяха, че са убили Господаря; най-странното бе, че голяма група скептици започна да отрича, че чумата изобщо се е появявала. Последните приписаха всичко на огромен заговор за установяване на нов световен ред и определиха всичко като предварително организирана акция. Разочарован, но не и огорчен, Фет полека-лека се върна към стария си бизнес. Плъховете се бяха върнали в огромни количества; още едно предизвикателство. Той не вярваше в съвършенството или в щастливия край - такъв бе спасеният от тях свят, с плъховете му и останалите приятни неща. Но за малцина вярващи Фет стана култова фигура; въпреки че се чувстваше неудобно от популярността от всякакъв вид, той се примири и беше благодарен и за това, което има.
Всяка нощ, когато слагаше бебето Ефраим да спи, Нора разрошваше косата му и мислеше за съименника му, както и за сина на същия този съименник, и се питаше какъв ли трябва да е бил краят им. През първите няколко години на момчето тя често мислеше какво би бил животът й с Еф, ако не се бе появила заразата. Понякога плачеше, и в тези случаи Фет не задаваше въпроси. Тази част от Нора бе затворена за него - винаги щеше да остане затворена - и той я оставяше да скърби сама. Но с израстването на момчето, когато то заприлича все повече на баща си и нямаше нищо общо със съименника си, реалността на дните отнесе възможностите на миналото и времето потегли напред. Нора вече не се боеше от смъртта, понеже бе надвила по-зловредната й алтернатива.