Би трябвало да се ядоса повече. Да изпитва повече справедлив гняв. Той беше предаден. Да побеснее от ревност.
И той наистина изпитваше всички тези неща. Ала не дълбоко. Не остро. Имаше ги и той ги осъзнаваше, но стигаха до... вече познатото. Толкова беше зле, че никаква друга емоция, колкото и люта да беше, не можеше да му подейства.
Как се стигна до това? През изминалите две години Еф понякога съзнателно се беше държал на разстояние от Нора. Правеше го, за да я защити, да защити всички тях... или поне така си казваше в оправдание на това, че просто я изоставя.
И все пак - не можеше да разбере. Прочете отново другата част. Значи, той беше „риск“. Беше „опасен“. Не можеха да разчитат на него. Сякаш си мислеха, че те го носят. Част от него изпита облекчение. Облекчение заради Нора - добре е за нея - но по-голямата част просто пулсираше от надигащия се гняв. Какво ли беше това? Ревнуваше, само защото не бе способен повече да я задържи? Бог му беше свидетел, че не се стараеше особено; да не би да се гневеше, задето някой друг е намерил неговата забравена играчка и сега той си я иска обратно? Познаваше себе си толкова малко... Майката на Кели навремето му казваше, че винаги закъснява с десет минути за всички важни събития в живота си. Закъсня за раждането на Зак, закъсня за сватбата, закъсня да спаси брака си от разпадане. Бог знаеше, че закъсня да спаси Зак или да спаси света, а сега - сега това...
Нора? С Фет?
Беше си тръгнала. Защо той не стори нещо по-рано? Странно, сред болката и усещането за загуба, той изпитваше и облекчение. Вече не беше нужно да се тревожи - не беше нужно да компенсира своите недостатъци, да обяснява отсъствията си, да успокоява Нора. Но тъкмо когато тази слаба вълна на облекчението беше на път да подейства, той се обърна и се видя в огледалото.
Изглеждаше остарял. Много повече, отколкото би трябвало. И беше мръсен, почти като скитник. Косата му лепнеше по пот- ното чело, а по дрехите му беше напластена мърсотия от много месеци. Очите му бяха хлътнали. Изпъкналите му скули опъваха изтънялата кожа наоколо. Не е чудно, рече си той. Не е чудно.
Замаян се надигна от стола. Слезе четири етажа надолу и тръгна под проливния дъжд към болницата Белвю, недалеч от сградата на съдебната медицина. Покатери се, влезе през един счупен прозорец и тръгна през тъмните пусти зали към спешното отделение. Някога спешното отделение на болницата Белвю беше първостепенен травматологичен център, тоест разполагаше със специалисти от всички области и с най-добрата апаратура.
И с най-добрите медикаменти.
Стигна до стаята на сестрите и видя, че вратата на шкафа с лекарствата е отпрана. Заключеният хладилник също беше разбит и обран. Никакъв перкодан, никакъв викодин, никакъв демерол. Натъпка в джоба си по няколко блистера оксикодон и други ан- тидепресанти - сам си постави диагнозата и сам си предписа лекарствата - и захвърли празните картонени опаковки през рамо. Извади две бели таблетки оксикодон и ги преглътна на сухо. После застина.
Придвижил се бе толкова бързо и беше вдигнал толкова много шум, че не беше чул приближаването на босите крака. С крайче- ца на окото си зърна раздвижване оттатък сестринската стая и се изправи.
Двама стригои се бяха вторачили в него. Напълно развити вампири, без коса, бледи, без дрехи. Видя как удебелените артерии издуват шиите им и се спускат през ключиците към гърдите като пулсиращи корени на дърво. Някога единият е бил мъж (по-едро тяло), а другият - жена (съсухрени бледи гърди).
Тези зрели вампири се отличаваха с още нещо - сбръчкана провиснала гуша. Гнъсна издадена навън плът като обичките на пуяк, бледо червеникава, когато бяха гладни, или наситено алена след хранене. Гушите на тези двамата бяха бледи, висяха като скротуми и се полюляваха с всяко мръдване на главите им. Знак за тяхното положение, белег на опитни ловци.
Дали те бяха подмамили Нора и майка й да излязат от сградата на съдебната медицина, или пък ги бяха изкарали по друг някакъв начиц? Нямаше как да се потвърди, ала нещо подсказваше на Еф, че са те. Ако се окажеше прав, значи Нора може все пак да се е измъкнала.
Видя нещо като проблясък на разпознаване в иначе празните им червени очи. Обикновено във вампирския поглед нямаше искри или следи от мозъчна дейност - Еф обаче беше виждал този поглед по-рано и разбра, че е разпознат и идентифициран. Суро- гатните им очи бяха предали откритието на Господаря и неговото присъствие нахлу мощно в умовете им и ги обсеби. Ордата щеше да пристигне само след минути.
- Доктор Гу ду едър... - продумаха едновременно съществата и гласовете им цвърнаха в злокобна хармония. Телата им се надигнаха като две марионетки, водени от една обща невидима връв. Господаря.