Нора се обърна и се замисли дали да не избягат от станцията, когато видя как фарове осветяват тунела.
- Мамо, нашият влак. Тихо. Сега тръгваме.
Влакът забави скорост. Нора чакаше първия вагон. Няколко пътника слязоха, преди Нора да побутне майка си вътре и да намери двойна седалка. Шестицата щеше да ги заведе до Петдесет и девета улица за няколко минути. Нора сложи качулката на майка си и зачака вратите да се затворят.
Забеляза, че никой не сяда наблизо. Погледна назад във вагона и установи, че останалите пътници, които се качваха, бързо отклоняваха очи от тях. После погледна навън на перона, където една млада двойка стоеше редом с двама транспортни полицаи - хора - и сочеше първия вагон. Сочеше Нора.
Затвори, тихо се помоли тя.
Така и стана. С необичайна за нюйоркското метро ефикасност вратите се затвориха. Нора зачака познатото полюшване. Копнееше да се върне на остров Рузвелт, където нямаше вампири, и там да чака пристигането на Фет.
Но влакът не тръгна. Нора чакаше и наблюдаваше едновременно пътниците в другия край на купето и транспортните полицаи, които се бяха запътили насам. Зад тях бяха двата вампира, приковали в Нора червените си очи. Най-отзад - загрижената двойка, посочила Нора и майка й.
Бяха решили, че постъпват правилно и спазват закона. Или действаха от злоба; всички трябваше да изоставят възрастните си близки и да ги предадат на господарската раса.
Вратите се отвориха и полицаите влязоха първи. Дори ако успееше да убие двама от своите и да освободи стригоите, след което да избяга от станцията на метрото, щеше да се наложи да действа сама. Нямаше как да успее без да пожертва майка си и да я предаде или на пленничество, или на смърт.
Един от полицаите се пресегна, сне качулката на старата госпожа и разкри главата й.
- Дами - рече той, - трябва да дойдете с нас.
Когато Нора не се изправи веднага, той сложи ръка на рамото й и стисна здраво.
- Веднага.
Болницата „Белвю"
Еф отстъпи от прозореца и гледката към вампирите, които се тълпяха на улицата към болницата. Беше се провалил... В него се разгоря ужас. Всичко беше загубено.
Инстинктът му подсказваше да продължи да се изкачва, да спечели време, придвижвайки се към покрива - но това очевидно беше задънена улица. Единственото предимство, което му даваше покривът, беше възможността да се хвърли отгоре и, падайки, да избира между смъртта и безсмъртието като вампир.
Да слезе право долу означаваше да си пробие с бой път сред вампирите. Все едно да влезе в рояк пчели-убийци: беше почти сигурен, че могат да го ужилят поне веднъж, а едно ужилване стигаше.
Следователно, бягството не беше възможност. Нито пък само- убийствената съпротива. Ала той беше прекарал достатъчно време из болниците и тук се чувстваше като у дома си. Предимството беше на негова страна; трябваше само да го намери.
Притича пред асансьорите за пациенти, после спря, втурна се обратно и застана пред таблото на газовата инсталация. Авариен кран за целия етаж. Отвори пластмасовия капак, увери се, че клапанът е отворен, после проби тръбата и чу ясно съскане.
Претича до стълбището, качи се на следващия етаж, завтече се до контролното табло тук и го повреди по същия начин. После се върна право на стълбите и вече можа да чуе, че кръвопийците са нахлули на долните етажи. Без викове, понеже те нямаха глас. Само шляпането на мъртвите им боси крака, докато се катереха.
Рискува да се качи още един етаж и набързо да обработи таблото. Повика асансьора, но не го изчака, а се втурна да търси сервизните асансьори, ползвани от санитарите за превозване на снабдителни колички и неподвижни пациенти. Намери ги, натисна бутона и зачака.
Оцеляването и преследването вляха в кръвта му адреналин, който беше по-сладък от всеки достъпен му изкуствен стимулант. Даде си сметка, че търси в медикаментите тъкмо това усещане. След толкова много битки на живот и смърт възприятията му за удоволствие се бяха изкривили.Твърде често беше на върха и после - на дъното.
Вратата на асансьора се отвори и той натисна бутона за мазето. Назидателни надписи за поверителността на информацията за пациента и за чистите ръце. Някакъв хлапак му се хилеше от лекьосан плакат. Лапаше близалка, намигаше и вдигаше палец. „Всичко ще бъде наред“, казваше глупчото от стената. На плаката беше отпечатана програмата на конференция по педиатрия отпреди един милион години. Еф прибра единия от мечовете в торбата на гърба си и загледа как се сменят номерата на етажите. Кабинката се олюля, притъмня и спря между етажите - заседна. Кошмарен сценарий, но само след секунди пак се люшна и продължи надолу. Като на всичко, което зависеше от редовна поддръжка, и на тези механични удобства не можеше да се разчита - е, ако можеш да избираш.