Преди идването на вампирите в замъка се помещаваше действаща метеорологична станция. Повечето уреди си стояха на острия покрив на кулата, както и в една оградена постройка южно от замъка. Нюйоркските радиостанции обичайно съобщаваха какво е времето с думите „Температурата в Сентръл парк е...“ и следваха показанията от обсерваторията в кулата. Сега беше юли или пък август - период, който навремето се наричаше „кучешките дни“, ала най-високата температура, засечена от Зак в една особено мека нощ, беше шестдесет и един градуса по Фаренхайт или шестнадесет по Целзий.
Зак беше роден през август. В офиса отзад имаше календар от преди две години и на него му се щеше да бе проявил повече внимание в проследяването на времето. Навършил ли беше вече тринадесет години? Чувстваше, че е така. Реши, че наистина ги е навършил. Официално беше тийнейджър.
Зак все още помнеше - слабо - един слънчев следобед, когато баща му го беше завел в зоологическата градина в Сентръл парк. Посетиха същото това природонаучно изложение в замъка, после седнаха на каменната стена до метеорологичните уреди и ядоха италиански сладолед. Зак помнеше как довери на баща си, че децата в училище понякога се шегуват с фамилното му име, Гудуедър[3]3, и казват, че Зак ще стане метеоролог, когато порасне.
- Какъв ще станеш? - попита го татко му.
- Пазач в зоопарка - отвърна Зак. - И може би мотоциклетист.
- Звучи добре - каза татко му. Хвърлиха хартийките от сладоледа в кошчето и отидоха да гледат едно матине. А в края на този ден, след съвършения следобед, баща и син тържествено си обещаха да повторят екскурзията. Така и не го направиха. Като толкова много обещания в историята на Зак и Еф, и това си остана неизпълнено.
Струваше му се, че си спомня някакъв сън - дали изобщо това се е случило. Баща му отдавна го нямаше, мъртъв беше, както и професор Сетракян и останалите. От време на време, много рядко, Зак чуваше експлозия някъде в града или виждаше стълб от гъст дим или прах да се издига сред дъжда и се чудеше. Явно имаше някакви хора, които още се противяха на неизбежното. Това караше Зак да се замисли за миещите мечки, които досаждаха на семейството му една коледна ваканция и разграбваха боклуците, каквото и да правеше татко му, за да им попречи. Сигурно и това беше нещо подобно, предположи Зак. Досада, нищо повече.
Зак излезе от мухлясалата изложбена зала и се спусна по стълбите. Господаря му беше направил стая, която Зак обзаведе като собствената си стая у дома. Само дето в стаята му вкъщи нямаше екран колкото цяла стена, отмъкнат от ESPN-зоната на Таймс скуеър. Нито пък машина за пепси-кола, или цял рафт комикси. Зак срита някаква конзола за игра, която беше зарязал на пода, и се тръшна в един от луксозните кожени столове от стадиона на „Янките“, от местата за по хиляда долара зад хоума. Понякога му водеха деца, с които да играе, или пък играеше с тях он-лайн в специално поддържан за това сървър. Обаче Зак почти винаги побеждаваше. Всички останали бяха загубили уменията си. Господстващото положение можеше и да е скучно, особено когато вече не се произвеждаха нови игри.
В началото престоят в замъка го ужасяваше. Чувал бе всички истории за Господаря. Все чакаше да го превърнат във вампир, като майка му, но това не стана. Защо? Така и не получи обяснение. Не че беше искал да му обясняват. Тук той беше гост и нещо като знаменитост, понеже беше единственото човешко същество. През двете години откак Зак гостуваше на Господаря, нито един не-вампир не беше допуснат вътре или близо до замъка Белведе- ре. Онова, което в началото изглеждаше като отвличане, постепенно, с течение на времето, заприлича на подбор. На призвание. Като че ли за него беше запазено специално място в новия свят.
От всички хора, Зак бе избраният. За какво - не знаеше. Знаеше само, че съществото, което го постави в това привилегировано положение, беше абсолютен господар на новото владение. И по някаква причина искаше Зак да е до него.
Историите за страховития гигант, безмилостния убиец и въплъщение на злото, които бяха разказвани на Зак, очевидно бяха преувеличени. Първо на първо, Господаря беше среден на ръст за възрастен. За древно същество изглеждаше доста младолик. Черните му очи бяха пронизващи; такива, че Зак определено виждаше възможността да станат ужасяващи, ако някой го разочарова. Но зад тези очи - за някой късметлия като Зак, който можеше да ги гледа направо - имаше дълбочина и тъмнина, които надхвърляха човешкото, мъдрост, която идеше от времето, разум, свързан с по-висш свят. Господаря беше водач, командваше огромен клан вампири в целия град и целия свят, армия от същества, които откликваха на телепатичния му призив, отправен от трона в този замък в блатистия център на Ню Йорк.