Господаря беше същество, което обладаваше истинска магия. Диаболична магия, да, обаче това беше единствената истинска магия, която Зак беше виждал. Добро и зло вече бяха неточни понятия. Светът беше променен. Нощта беше ден. Долу беше новото горе. Тук, в лицето на Господаря, имаше доказателство за по-висше същество. Свръхчовек. Божество. Силата му бе необикновена.
Ето, например, астмата на Зак Новият климат правеше въздуха изключително лош заради застоя, повишените нива на озона и рециркулацията на прахови частици. Плътната облачна покривка притискаше всичко като мръсно одеяло, местните модели на времето бяха изменени, а океанският бриз не можеше да освежи циркулацията на въздуха в града. Въдеха се плесени, летяха спори.
Зак обаче си беше добре. Нещо повече - дробовете му бяха чисти, дишаше без свирене или запъхтяване. Всъщност, не бе преживявал нищо наподобяващо астматичен пристъп, откак беше с Господаря. От две години не беше използвал инхалатора, понеже вече нямаше нужда от него.
Дихателната му система беше напълно зависима от една субстанция, чието действие беше по-вълшебно и по-ефикасно от албутерола или преднизона. Малка бяла капка от кръвта на Господаря, приемана през устата, от убодения пръст на Господаря върху езика на Зак, прочистваше дробовете на момчето и му позволяваше да диша свободно.
Онова, което в началото изглеждаше странно и противно, сега беше като дар: млечнобялата кръв с едва доловимия електрически заряд и металическия вкус на мед и лютив камфор. Горчиво лекарство, обаче действието му бе чудодейно. Всеки астматик би дал едва ли не всичко, за да не изпитва повече душащата паника при пристъпа.
Поглъщането на кръвта не превърна Зак във вампир. Господаря внимаваше нито един от кръвните червеи да не попадне върху езика на Зак. Единственото желание на Господаря беше Зак да е здрав и да се чувства добре. Но при все това истинската причина за привързаността и страхопочитанието, които Зак хранеше към Господаря, не беше властта, която той упражнява, а властта, която дава. Явно Зак беше някак специален. Различен, по-издигнат от останалите човешки същества. Господаря го бе подбрал и се грижеше за него. По липсата на по-подходяща дума можеше да се каже, че Господаря се беше сприятелил с него.
Да вземем зоопарка. Когато Зак чу, че Господаря ще затвори зоопарка за вечни времена, той протестира. Господаря предложи да го пощади и да го отстъпи на Зак, но при едно условие - Зак да поеме грижата за него. Да храни животните и да чисти клетките, лично. Зак подскочи от радост и зоопаркът стана негов. Ей така (Получи предложение и за въртележката, но въртележките бяха за бебета; даже помогна при разрушаването й.). Господаря можеше да изпълнява желания като джин от приказките.
Разбира се, Зак не осъзнаваше колко много работа има за вършене, но се стараеше колкото може. Изменената атмосфера бързо погуби някои животни, включително червената панда и повечето птици, та така работата на Зак се пооблекчи. Все пак, понеже нямаше кой да го подтиква да се старае, той допусна интервалите между храненията да стават все по-дълги. Гледаше като омагьосан как някои от животните се обърнаха едни срещу други - и от бозайниците, и от влечугите. Големият женски снежен леопард му беше любим и от него се боеше най-много. Следователно леопардът биваше хранен най-редовно - в началото едри късове прясно месо, докарвано с камион през ден. После - жива коза. Зак я доведе в клетката и иззад едно дърво наблюдава как леопардът издебва жертвата. После овца. После сърна. Обаче с течение на времето зоопаркът започна да страда от липса на поддръжка, клетките се задръстиха с изпражнения, понеже на Зак му беше втръснало да чисти. След много месеци той почна да изпитва досада от зоопарка и все повече пренебрегваше своите отговорности. Понякога нощем чуваше воя на животните, но никога - на леопарда.
Измина близо година и Зак отиде при Господаря да се оплаче, че работата му е много.
- Тогава зоопаркът ще бъде изоставен. И животните ще загинат.
- Не искам да загинат. Аз просто... не искам вече да се грижа за тях. Можеш да накараш някои от твоите да вършат работата и те няма да се оплачат никога.