Зак отегчено дръпна ръчката на машината за закуски и блокче Милки уей тупна в чекмеджето. Той го изяде, докато слизаше надолу към първия етаж и после навън в търсене на някаква беля, в която да се забърка. Сякаш по даден сигнал майка му се покатери по грапавата скална основа на замъка. Беше ловка като котка, катереше се по влажните шисти без видимо усилие, босите й стъпала и дланите й с удължени средни пръсти се местеха от опора на опора, като че хиляди пъти беше минавала по този път. С лекота се прехвърли на пасажа. Две прилични на паяци пипалца я следваха, подскачайки на четири крака.
Зак стоеше вътре във входа, колкото да не го вали, и когато тя приближи, забеляза дори под наслоената мръсотия, че гушата й е зачервена и налята с кръв. Значи, скоро се беше хранила.
- Хубава ли беше вечерята, мамо? - попита Зак с погнуса. Плашилото, което някога беше негова майка, го изгледа с празни очи. Винаги щом я видеше, Зак изпитваше едни и същи противоречиви импулси - отвращение и обич. Тя го следваше, понякога с часове, като обикновено се държеше на разстояние като дебнещ вълк. Веднъж нещо го подтикна да я погали по главата, след което заплака беззвучно.
Тя влезе в замъка, без да погледне лицето на Зак. Мокрите й стъпки и калта, която нанесоха с ръце и крака пипалцата, се притуриха към нечистотията, напластена по каменния под. Зак погледна майка си и за миг съзря как се появява лицето на някогашната Кели, изкривено от вампирската мутация. Ала също толкова внезапно илюзията се разруши, споменът беше помътен от непрестанното присъствие на онова чудовище, което Зак не можеше да спре да обича. Всички други си бяха отишли от живота му. Само това остана на Зак - счупената кукла, която да му прави компания.
Зак усети как ветровитият замък се изпълва с топлина, сякаш оставена от нечие бързо движение. Господаря се беше върнал. Тихо мърморене изпълни главата на Зак. Видя, че майка му се качва нагоре по стълбите, и я последва. Щеше му се да види защо е това оживление.
Господаря
Някога Господаря разбираше гласа на Бог. Имаше го в себе си. И по някакъв начин му остана едно бледо подобие на това състояние на благодат. В крайна сметка, Господаря беше същество с един ум и много очи, виждаше всичко едновременно, обработваше всичко, преживяваше множеството гласове на слугите си. И подобно на Божия глас, гласът на Господаря беше и плавен, и раз- норечив - носеше ветреца и бурята, затишието и гърма, изгряваше и избледняваше със зората и здрача...
Ала Божият глас обхващаше всичко - не земята, не континентите, а целия свят. И Господаря можеше само да го чува, но не и да го разбира, както го разбираше едно време, в началото на всичко.
Това е то, рече си Господаря за милионен път, това е да изпаднеш из Божията милост...
И все пак, ето го Господаря - наблюдава планетата чрез наблюденията на своята челяд. Многобройни източници на сведения, един централен разум. Умът на Господаря хвърляше мрежа върху всичко. Стискаше планетата Земя в юмрук с хиляди пръсти.
Гудуедър току-що бе освободил седемнадесет от неговите роби при взрива на болничната сграда. Седемнадесет загубени. Скоро щяха да бъдат заместени; аритметиката на заразата беше от жизнено значение за Господаря.
Пипалцата останаха навън и претърсваха улиците около болницата за доктора-беглец, душеха за следата му. Нищо засега. Крайната победа на Господаря беше сигурна, голямата игра на шах беше почти приключила. Само противникът му инатливо отказваше да се признае за победен и оставяше на Господаря изну- рителната работа по преследването на последната останала върху шахматната дъска фигура.
Всъщност, тази фигура не беше Гудуедър, a Occido Lumen, единственият останал екземпляр на прокълнатия текст. Книгата разкриваше тайнствения произход на Господаря и на Древните. Освен това подсказваше как може да бъде погубен Господаря - подсказваше къде е мястото на неговия произход - на знаещия как да търси.
За щастие, настоящите притежатели на книгата бяха неграмотни добичета. Томът беше откраднат на търга от стария професор Ейбрахам Сетракян, по онова време единственият човек на земята, който знаеше достатъчно, за да разгадае тайните му. Ала старият професор не разполагаше с достатъчно време да прочете Occido Lumen преди смъртта си. А в кратките мигове, когато умовете на Господаря и Сетракян бяха свързани - в скъпоценните секунди преди превръщането и гибелта на стареца - Господаря узна всичко, което той беше зърнал в книгата.