Понеже беше роден по невнимание, а не в резултат от преднамерено действие, Квинт не можеше да се възпроизвежда по никой начин. Не можеше да има деца и истински да има своя жена. Освен това му липсваше патогенът, с който да разпространява вампирската зараза или да подчинява човешките същества на волята си.
Към края на дните си като войник, Квинт стана легат и получи плодородна земя и дори семейство - млада берберска вдовица с маслинена кожа и тъмни очи, и нейната дъщеря. Берберката го дари с привързаност, близост и най-сетне с любов. Смуглата жена пееше на Квинт сладките песни на своя народ и така го приспиваше в притъмнелия му дом. Къщата им беше на южноиталийския бряг. Времето беше горе-долу мирно. Докато една нощ в отсъствието на Квинт не дойде Господаря.
Квинт се върна и завари домашните си превърнати, дебнещи. Нападнаха го заедно с Господаря. Квинт трябваше да се бие с всички едновременно. Освободи съпругата си и после - нейното дете. Едва оцеля от удара на Господаря. По онова време той беше избрал да се настани в тялото на един брат по оръжие на Квинт - амбициозния и безскрупулен трибун на име Тацит. Ниското, ала здраво и мускулесто тяло даваше на Господаря значителна преднина в борбата. Почти нямаше легионери по-ниски от пет-шест стъпки, но Тацит беше приет на служба, понеже беше як като вол.
Ръцете и вратът му бяха дебели и къси, целите в издути мускули. Мощните му плещи и рамене го правеха да изглежда леко гърбав, но сега, когато беше надвиснал над сразения Квинт, Тацит беше прав като мраморна колона. Ала Квинт се беше подготвил за този случай, от който се боеше и в същото време се надяваше да дойде някой ден. На тайно място в колана си той криеше тясно сребърно острие - от кожата му го делеше само резбованата дръжка от сандалово дърво. Острието лесно се вадеше. Измъкна го и сряза лицето на Тацит - разполови окото му и разцепи страната му. Господаря изрева и затули окото си, което изтичаше, и кървящата рана. С един скок избяга от къщата и потъна в тъмната градина.
Когато се повъзстанови от борбата, Квинт усети самотата, която никога вече не го остави. Закле се да отмъсти на създателя си, ако и това да означаваше смърт и за него самия.
Много години след това, с разпространението на християнската вяра, Квинт се върна при Древните, примирявайки се с това кой е и какво представлява. Предложи им своите богатства, влияние и сила и те го приеха като свой. Квинт ги предупреди за перфидността на Господаря и те признаха съществуването на опасността, ала никога не загубиха увереност заради численото си преимущество и заради мъдростта на дългия си живот.
В следващите столетия Квинт продължи да дири отмъщение.
За седем века само веднъж беше наистина близо до Господаря - една нощ в Тортоза, в страната, която днес наричат Сирия, Господаря го нарече „сине.“
- Сине мой, толкова продължителна война може да се спечели само, ако единият отстъпи. Заведи ме при Древните. Помогни ми да ги унищожа и заеми мястото, което ти се полага - до мен. Стани принца, който си всъщност...
Господаря и Квинт стояха на ръба на една скала, надвиснала над огромен римски некропол. Квинт знаеше, че Господаря няма път за бягство. Светлината на новия ден вече го гореше и от него се виеше дим. Думите му бяха неочаквани, гласът му нахлу в ума на Квинт. Той изпита близост, която го уплаши. И за миг - за който щеше да съжалява през целия си безкраен живот - усети истинска връзка. Това нещо, поместило се във високото бледо тяло на някакъв железар, беше неговият баща. Неговият истински баща. Квинт сведе оръжието си и Господаря бързо изпълзя надолу по скалата и потъна в мрежата от крипти и тунели.
Няколко века по-късно един кораб отплава от Плимут в Англия към Кейп Код в новооткритата земя Америка. Според официалните документи пътниците бяха сто и тридесет, но в трюма се намираха няколко сандъка. За тях пишеше, че съдържат пръст и луковици на лалета; вероятно стопанинът им искаше да използва крайбрежния климат. Ала истината беше много по- мрачна. Трима от Древните и верният им Куинлан бързо се настаниха в Новия свят под покровителството на богатия търговец Килиан ван Занден. В началото поселенията зависеха изцяло от метрополията, но за по-малко от двеста години с пресметливост се превърнаха в главната стопанска и военна сила на планетата. А това беше всъщност параван. Истинската работа се вършеше под земята и зад затворените врати. Всички усилия бяха насочени към получаването на Occido Lumen с надеждата за отговор на единствения въпрос, който още оставаше за Куинлан и Древните.