Как могат да погубят Господаря?
Лагерът „Свобода"
Острият звук на свирката събуди доктор Нора Мартинес. Лежеше плътно обгърната в брезентов хамак, окачен на тавана. За да излезе, трябваше да се изсули изпод одеялото с краката напред и да се изтърси долу.
Когато се изправи, веднага усети, че нещо не е наред. Завъртя глава. Твърде лека. Мигновено докосна скалпа си.
Гол. Съвсем гол. Това я стъписа. Нора нямаше много суети, но беше благословена с разкошна коса и я носеше дълга, макар това да не беше практичен избор поради работата й като епидемиолог. Стисна главата си, като че се бореше с остър пристъп на мигрена. Никога не беше усещала голата й плът. По лицето й се затъркаляха сълзи и тя изведнъж се почувства по-малка и някак истински отслабена. С обръсването на косата бяха отнели и част от силата на Нора.
Но нестабилността не се дължеше само на това. Чувстваше се отпаднала, трудно пазеше равновесие. След смущаващата процедура по приемането в лагера и съответната тревожност Нора се чудеше как изобщо е могла да спи. Всъщност, спомни си, че беше решила да остане будна, за да научи възможно най-много за карантинната зона, преди да я прехвърлят при обитателите на лагера с абсурдното име „Свобода.“
Но гадният вкус в устата - все едно я бяха задушили с мръсен чорап - подсказа на Нора, че е била упоена. Бяха й дали бутилка питейна вода - явно с добавен наркотик.
У нея се надигна гняв, отчасти насочен към Еф. Непродуктивно. Затова се съсредоточи върху Фет, закопня за него. Беше почти сигурна, че няма повече да види нито един от двамата. Не и ако не намери начин да се измъкне от това място.
Вампирите, които управляваха лагера - или по-точно, човеците колаборационисти, служители на „Стоунхарт груп“ - разумно бяха наложили карантина за новопостъпилите. В подобен лагер лесно можеше да пламне някоя инфекциозна болест с потенциала да изтреби обитателите, безценните източници на кръв.
През брезентовите завеси на вратата влезе една жена. Облечена беше в стоманеносив гащеризон - същия цвят и безформена кройка като нориния. Нора си спомни лицето на жената от вчера. Ужасяващо слаба с кожа като избелял пергамент и бръчици край очите и устата. Тъмната й коса беше ниско остригана, скоро трябваше да си обръсне главата. При все това жената изглеждаше бодра по някаква причина, която Нора не можеше да отгатне. Задължението й явно беше на нещо като лагерна майка. Наричаше се Сали.
Както и предния ден, Нора я попита:
- Къде е майка ми?
Сали я дари с образцова чиновническа усмивка - търпелива, обезоръжаваща.
- Как спахте, госпожице Родригес?
При приемането в лагера Нора беше дала това име, понеже истинското със сигурност беше в списъка на наблюдаваните лица заради връзката с Еф.
- Спах съвсем добре. Благодарение на успокоителното във водата. Попитах къде е майка ми.
- Според мен е прехвърлена в „Залез“, което е нещо като общност за активна почивка към този лагер. Това е обичайна процедура.
- Къде се намира? Искам да я видя.
- Това е обособена част от лагера. Предполагам, че в определен момент е възможно да я посетите, но не и сега.
- Покажете ми. Покажете ми къде.
- Мога да Ви покажа входа, обаче... никога не съм влизала.
- Лъжете ме. Или пък наистина вярвате в това. Което означава, че лъжете себе си.
Сали беше просто служител, вестоносец. Нора разбираше, че тя не се старае умишлено да я подведе, а само повтаря каквото й е било казано. Вероятно нямаше идея, не беше способна да запо- дозре, че този „Залез“ може и да не е това, за което го представят.
- Моля, изслушайте ме - трескаво заговори Нора. - Майка ми не е добре. Тя е болна и объркана. Страда от болестта на Алцхай- мер.
- Убедена съм, че ще получи добри грижи...
- Ще бъде умъртвена. Без ни най-малко забавяне. Вече е твърде възрастна, за да имат полза от нея. Обаче тя е болна, в паника, има нужда да види познато лице. Разбирате ли? Само искам да я видя. За последен път.
Лъжеше, естествено. Нора искаше и двете да избягат бързо оттук. Но първо трябваше да я намери.
- Вие сте човек. Как можете да вършите това, как?
Сали се пресегна и стисна лявата ръка на Нора - успокоително, но механично.
- Тя наистина е на по-добро място, госпожице Родригес. Възрастните получават порциони, които са достатъчни за поддържането на здравето им, а от тях не се изисква да произвеждат нищо в замяна. Честно казано, завиждам им.