- Нима вярвате на това? - изуми се Нора.
- Баща ми е там.
Нора я стисна за ръката.
- Не искате ли да го видите? Покажете ми къде е.
Сали беше самата симпатия - до такава степен, че на Нора й се прииска да я зашлеви.
- Знам, че раздялата е трудна. А сега трябва да се съсредоточите върху това да се погрижите добре за самата себе си.
- С какво ме упоихте?
Съчувствието се отцеди от усмивката на Сали и беше заменено от загриженост - може би загриженост за здравия разум на Нора, за бъдещата й продуктивност като обитател на лагера.
- Аз нямам достъп до медикаменти.
- А Вас дрогират ли?
Сали не предложи мнение по репликата на Нора.
- Карантината свърши - рече тя. - Сега ще бъдете част от общото население на лагера и аз трябва да Ви разведа наоколо, да Ви помогна да се аклиматизирате.
Сали я преведе през малка буферна зона на открито, по пътека под промазан брезент, който да ги пази от дъжда. Нора вдигна поглед към небето - поредната беззвездна нощ. Сали носеше документи за човека на пропускателния пункт - мъж на петдесетина години с бяла лекарска престилка върху сивия гащеризон. Прелисти формулярите, огледа Нора като митничар и ги пропусна да минат.
Дъждът ги намери въпреки заслона и заплющя по краката им. Нора носеше болнични гумени чехли с пореста подметка. Сали беше обута в удобни, макар и подгизнали, маратонки „Сокони“.
Настланата с чакъл пътека стигаше до широка кръгова алея около издигнат наблюдателен пост, който приличаше на куличка на спасител на плаж. Кръговата алея беше нещо като главна, от която излизаха другите пътеки. Наблизо се редяха дълги и ниски сгради с вид на складове, а в далечината се мержелееха нещо като фабрики. Нямаше пътепоказатели, само стрелки от бял камък, вкопани в калта. За да могат хората да се ориентират, пътеките бяха белязани с нисковатови лампи.
Няколко вампира стояха като стражи в кръга. Нора се удържа да не потрепери при вида им. Бяха напълно изложени на стихиите - голата им бледа кожа не беше покрита с никакви дрехи, но не личеше да им е неудобно; черният дъжд биеше по голите им глави и рамене и се стичаше по прозрачната им плът. С неподвижно отпуснати ръце стригоите наблюдаваха преминаването на хората с мрачно безразличие. Те бяха едновременно полицаи, кучета-па- зачи и наблюдателни камери.
- Охраната налага режим и всичко върви много подредено - каза Сали, доловила страха и напрежението на Нора. - Всъщност, има съвсем малко инциденти.
- Съпротива от страна на хората?
- Разни нарушения - отвърна Сали, изненадана от предположението.
Кожата на Нора настръхна от това, че е толкова близо до вампири, а не разполага с никакво сребърно острие, с което да се защити. И те я усетиха. Жилата затропаха тихо по небцата им, докато душеха из въздуха, доловили мириса на адреналин.
Сали побутна Нора, за да побързат.
- Не можем да се бавим тук. Не е позволено.
Нора усещаше как черно-червените очи на стражите ги проследяват. Сали я поведе по дълга алея покрай приличните на складове сгради. Нора премери на око загражденията - вериги с окачени оранжеви противоураганни мрежи, които запречваха погледа извън лагера. Отгоре преградите бяха наклонени под ъгъл от четиридесет и пет градуса и излизаха извън полезрението й, но на няколко места тя зърна намотки бодлива тел, които стърчаха като лизнато на коса. Трябваше да намери друг път за бягство.
Оттатък видя голите върхове на далечни дървета. Вече знаеше, че се намира извън града. Говореше се за голям лагер северно от Манхатън и два по-малки: на Лонг Айлънд и в северната част на Ню Джърси. Докараха Нора тук с качулка на главата, а и тя беше твърде притеснена и угрижена за майка си, за да мисли и за това колко време е пътувала.
Сали отведе Нора до една плъзгаща се порта от мрежа, висока дванадесет стъпки и поне толкова широка. Беше заключена, а вътре в будка стояха две жени пазачки, които кимнаха свойски на Сали и с общи усилия отключиха портата и я побутнаха, колкото новодошлите да влязат.
Зад вратата имаше голяма сграда - нещо като уютна на вид болница. Зад нея се редяха десетки бунгала като в спретнат парк за каравани.
Влязоха в просторното общо помещение на главната сграда. То изглеждаше като кръстоска между натоварена чакалня и дневната на студентско общежитие. По телевизията вървеше стар епизод на „Фрейзиър“ и записаният смях на публиката звънтеше фалшиво. Сякаш безгрижните хора от миналото се подиграваха със сегашните.