— Колко пъти ти казвах: да не си посмял да се катериш по мачтите!
— Няма вече — кротко каза Братлето.
Спогледаха се с Володка и се разсмяха.
— Ще ме докараш дотам, че ще ви изгоня от кораба — заплаши ги щурманът.
Братлето лукаво забеляза:
— Ти не си началник на платната. Ти се занимаваш само с приборите, а при платната заповядва боцманът Вига Астик. Пък той ни разрешава.
— Заедно с боцмана ще ви изгоня — обеща им Валерка.
Стисна устни (за да не се разсмее) и им обърна гръб, за да покаже колко е възмутен. Каза ми уж тихо, но така, че да го чуе палавият му брат:
— Станал е невъзможен! Не се излиза на глава…
Погледнах многозначително към Володка и казах, че навярно тия двама пирати навлизат в знаменитата възраст на пубертета. И попитах:
— Слушай, щурмане, вашите учени в своите мъдри книги казват ли нещо за пубертетната възраст? Какво според тях трябва да се прави в такива случаи?
— Пишат, разбира се — охотно отговори Валерка. — Трябва да се дърпат уши, друг начин и те не виждат.
— И тук имало глупаци — забеляза Володка. Той и Братлето станаха и на пръсти тръгнаха към вратата.
— Къде?! — изревах аз.
Володка се обърна:
— Ама ние няма да тичаме. Само ще гледаме как прекарват щуртроса2.
Щурманът Ден махна с ръка. Братлето и Володка насмешливо направиха физиономии на послушни момченца и излязоха.
— Намериха общ език — усмихнах се аз.
И видях лицето на Валерка. Стана ми страшно — такава безнадеждност се бе изписала върху него.
— В това няма нищо хубаво…
— Защо, Валерка? Какво се е случило?
— Нали виждаш колко се обикнаха. А днес ще се разделят. Васильок още не знае…
— Но нали…
Той поклати глава:
— Ти мислиш, че съм те повикал заради плаването. Какво е едно плаване, заминеш и се върнеш… Не е там работата. Нашите планети се разделят! Повече няма да се видим, Серьожа…
6.
Нашите планети се разделят…
Стояхме на високата кърмова палуба до планшира3. Огромни дървени макари се люлееха над нас. Над близкия вълнолом в залива излитаха под лунната светлина бели езици пяна, но в малкото вътрешно заливче, където беше закотвен нашият кораб, цареше спокойствие. Имаше само леки вълнички, които се плискаха в борда. Във въжетата свиреше постоянен ветрец.
Долу, на средната палуба, Братлето и Валерка бяха вързали между мачтите своето въженце и учеха Рижик да ходи по него. Интересно, че котаракът ги слушаше. Матросите се тълпяха около тях и сдържано се кискаха.
Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…
— Може пък да не е завинаги?
Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.
Той каза:
— Сигурно и ти забеляза, че този път преходът беше по-труден.
— Не забелязах. Просто вървяхме. Първо в дъжда, после видяхме луната…
Валерка тъжно се усмихна:
— Просто сте вървели… Но само в пространството. А във времето? Ето ти не стана момче като миналия път.
Да, той беше прав. А аз, кой знае защо, не помислих за това. Може би защото редом с Володка бях свикнал да бъда голям. А може би случката с пропастта ме изби от релсите.
— Вече нищо ли не може да се направи, за да стана… като вас?
— Може, но е страшно трудно. Трябва да се строи лабиринт. Никога не съм го правил.
Помълчахме.
— Кога заминавате?
— На разсъмване. Но вие трябва да си тръгнете по-рано, докато свети луната…
Представих си колко мъчителна ще бъде раздялата. И Валерка ме разбра.
— Дори не знам как ще кажа на Васильок…
— Може би засега не бива да му казваме?
— Не бива да се лъже — мрачно каза Валерка. Чух зад гърба си меко тупване и се обърнах.
Рижик, изтърван от Братлето или може би от Валерка, беше паднал на четирите си лапи.
Двамата стояха пред нас и ни гледаха с еднакво отчаяни очи. Бяха се хванали за ръце толкова здраво, сякаш всяка секунда нещо можеше да ги откъсне един от друг. Разбрах, че вече няма нужда да им казвам каквото и да било. Но Валерка не издържа. Погледна към Володка, към мен и каза умоляващо:
— Защо не останете?
За миг забравих за всичко на света и отново се почувствувах момче. Направих крачка към Валерка. Да останем! Колко просто беше!
И тогава чух учудения глас на Володка:
— А мама?
Да! Какво ще стане с онези, които обичаме? Майката на Володка, Варя, нашето дете, което скоро трябва да се роди. Какво ще стане с приказката, която написах за театъра и която децата няма да видят, ако не се върна? Как ще изоставим всичко, към което сме привързани от детство? Цялата наша планета с нейните радости и горести, жестокост и ласка… Планетата с наша трева и наше слънце?