После отново се стъмни. Стените станаха непрозрачни. Валерка отново забави крачките си и аз почувствувах усмивката му:
— Значи, на колко си години?
Също се усмихнах и нетърпеливо казах:
— Нали знаеш: винаги дванадесет.
— Мисли добре — сериозно каза Валерка. — Такова е мястото тук. Какъвто поискаш, такъв ще станеш. Ако щеш дете, ако щеш старец… ангел с крилца или рицар с броня…
Не искам крила. И броня не ми трябва! Нека отново стана обикновеното хлапе от улица „Чехов“, където растат тополи, където живеех някога с майка си и с приятелите си. Нека отново, както миналия път, на краката ми има меки кецове тридесет и шести номер (връзката на левия се беше скъсала и аз я замених с жица с червена изолация). Да бъда с измачканите сини шорти с шевове, избелели от често пране. И с ризата, която неумело, но грижливо ми закърпи Братлето след боя с Канцлера…
Или… не с тази риза!
През цялото си детство, от пет почти до петнадесет години, бях мечтал за матроска. Такива униформени блузки — малки, но истински — носеха децата от кръжока по корабомоделизъм в Двореца на пионерите. Но в кръжока приемаха само ако нямаш тройки…
Отчаяно, мъчително мечтаех за матроска. Повече, отколкото за велосипед. Поне така ми се струва сега. Защото велосипед в края на краищата ми купиха, а матроската си остана несбъдната приказка.
Веднъж едва не ми провървя. На битпазара, където ние с майка ми търсехме маркуч за пералната машина, един мрачен, мършав чичко продаваше моята мечта. Мама ме погледна в очите и ме съжали. Но парите не стигаха. Дотолкова не стигаха, че всякакво пазарене беше безсмислено. Сигурно щях да се разрева. Но наоколо се въртеше едно момиченце с лунички и спокойни, насмешливи жълти очи. Познавах я малко — тя отскоро живееше на нашата улица…
… Голяма колкото ябълка зеленикава планета беззвучно прониза стената и увисна близо до нас. Имаше пръстен като Сатурн. Планетата бързо се въртеше в пръстена си и хвърляше отблясъци, подобни на светли пеперуди.
— Уха… — тихо се обади зад мен Володка.
Една от тези светли пеперуди докосна лицето ми с топло крило. Вдигнах ръце — бяха станали тънки и леки. Видях сини маншети с три ивици, бели ръкави. На десния ръкав до лакътя личеше грижливо закърпена дупчица.
Значи, все пак… Или не?
Твърдо знаех, че тогава не купихме матроската. И въпреки това сега си спомнях друго — че я купихме. Да, помолихме чичкото да почака и се върнахме вкъщи за пари. После мама носеше към къщи плоския, увит във вестник пакет, а аз, радостен и благодарен, мъкнех скърцащата кошница със зеленчуци (бяхме ги купили в магазина за зеленчуци). Кошницата беше ужасно тежка и счупените й пръчки болезнено драскаха краката ми. Но това беше същинска дреболия в сравнение с моето щастие. И сенките на клоните весело танцуваха по напукания асфалтов тротоар… Но това се случи, струва ми се, не в нашия град, а в Северо-Подолск, където гостувахме на чичо ми. Но не е ли все едно?
Сега помнех!
Матроската се оказа малко голяма и мама до вечерта я прекрояваше, а аз направо танцувах от нетърпение. Най-сетне се гмурнах с главата напред в хладните платнени гънки. Стори ми се, че матроската има дъх на платно от стара фрегата.
Оправих пред огледалото гънките под коланчето, дълбоко въздъхнах и така се хвърлих на врата на мама, че едва не я съборих.
— Пират такъв — каза мама. — Не тичай по улиците дълго, късно е вече.
Вечерта надвисваше над града — прозрачно синя, с жълта ивица над ниските покриви. В някои градини горяха малки оранжеви огньове. Толкова беше топло, че въздухът ми се струваше пухкав. И всичко наоколо бе мълчаливо, но живо. Клоните на ябълките, подаващи се над оградите, бяха гъсто обсипани с цветове. Струваше ми се, че във въздуха беззвучно се пукат невидимите пъпки на някакви огромни цветя. Сякаш всеки миг те щяха да изникнат в полумрака, да докоснат топлите огради, сухите телеграфни стълбове, железните покриви — и всичко щеше да оживее и затрепти от необикновена радост.
В мига, в който излязох от вратата, в рамото и в гърдите ми се блъснаха два майски бръмбара. Изтръпнах, макар изобщо да не се боях от бръмбари. Просто нервите ми бяха напрегнати. Сърцето лудо биеше от радостен страх и смущение. Биеше така, че хартиената лястовица, скрита под матроската, потръпваше и мърдаше криле. Как нямаше да бие! Та аз не бях излязъл на улицата просто така. Аз отивах към къщата, където живееше момичето с жълтите очи.