Володка и Братлето легнаха по корем върху планшира и се загледаха във водата.
— Щом тук са идвали пирати, значи на дъното може да има съкровища — заяви Володка.
— А дълбочината? — попита Валерка. — Как ще стигнете до дъното?
— Дайте да я измерим — предложи Володка. Двамата с Братлето намериха на дъното на лодката ключ за весло, покрит с морска ръжда, и го завързаха на края на въженцето.
— Тук са точно двайсет метра — съобщи Володка. — Интересно ще стигнат ли?
Те започнаха да спускат своя самоделен лот7. Но така и не стана ясно дали той е достигнал дъното. Въженцето, размотано почти до края, се отпусна, пак се обтегна — и така няколко пъти. Братлето и Володка се спогледаха и започнаха да изтеглят лота обратно.
— Майчице! — изпищя в ужас Володка.
Бързо изпълзя на кърмата, като тропаше с лакти и колене по шпанхоутите.
Ключът беше изчезнал от края на въженцето. Вместо него висеше огромен краб, вкопчил се с щипката си.
— Ама не се бой! — засмя се Братлето.
— Ами, не се бой! Я какво чудовище!
Крабът наистина беше страшничък. Голям колкото чинийка, клещите му — колкото дланите на Володка. Черупката беше обрасла с грапави мидички, между които се бяха оплели парчета водорасли. От тях крабът изглеждаше мъхест, стар и сърдит.
Но Братлето безстрашно го сложи на коленете си — като котенце. Ласкаво почеса твърдия му рачешки гръб.
— Съвсем не е чудовище. Той е добър.
Крабът подаде топчестите си очи на дълги стъбълца и ги обърна към Братлето. Стори ми се, че в тях проблесна любопитство.
— Добричък… — отново каза Братлето и откърти няколко мидички. Под тях блесна чистата и като че ли емайлирана броня — синкава, с мраморни жилки.
Крабовете, разбира се, не могат да се усмихват, но на мен ми се стори (честна дума!), че този гледа към Братлето с усмивка.
Братлето също му се усмихна. После каза, без да вдига глава:
— Ела, Володка.
— Да не съм луд!
— Ела, ела — отново се засмя Братлето.
Володка въздъхна и тръгна към страха си.
Крабът го чакаше, повдигнал щипки.
— Виж, той разбира всичко — каза Братлето и пъхна кутрето си в щипката му.
Володка изохка и стисна клепачи. Крабът лекичко стисна пръста на Братлето и веднага го пусна. Това приличаше на дружеско ръкостискане.
Володка отвори едно око.
— Хайде сега ти — каза Братлето. — Не бой се. Володка жално погледна към мен.
— Хайде, хайде — казах аз.
И Володка извърши подвиг — подаде на краба кутрето си.
След това, когато нищо страшно не се случи, той шумно въздъхна няколко пъти, облегна се на борда и изтри с лакът потта от челото си.
— Браво — прошепна Братлето може би на Володка, може би на краба.
— Това са много умни животни — обясни Валерка. — Някои учени пишат, че големите крабове имат свой език.
— Крабовете са като хората, всичко разбират — каза Братлето. — Хайде да го помолим за нещо.
— А как ще го помолим? — със слаб глас попита Володка.
— Ами ето така…
Братлето взе навитото въженце, наведе се над краба и малко смутено прошепна:
После пъхна въженцето в щипката на краба и го пусна зад борда. Видяхме как нашият морски гост потъва в зелената дълбочина. Бялото въженце потъваше след него.
Скоро крабът изчезна в сенките на водораслите.
— Ще почакаме — каза Братлето и нави въженцето около пръста си.
— Дълго ли ще чакаме? — попитах аз.
— Не, не…
Минаха една-две минути и Братлето започна да издърпва въженцето. Ние с Валерка легнахме по корем на планшира, но Братлето каза:
— Недейте, моля ви се. Току-виж помислил, че сме алчни…
Не бяхме алчни, бяхме просто любопитни. С нетърпение чакахме кога крабът ще се озове отново в лодката. Дори Володка чакаше.
Братлето хвана краба за твърдия гръб и го сложи на планшира. Нашият осмокрак приятел застана на четирите си задни крака, а останалите вдигна, като че ли ни поздравяваше. Очите му весело блестяха. В лявата си щипка стискаше сплескано сиво топче колкото малка ябълка.
После той сам се преобърна и скочи във водата. Но преди да ни напусне, този странен морски жител ни махна с щипка за сбогом (сам видях, честна дума!).
— Ама че сте и вие, дори „благодаря“ не казахте на животното — отбеляза Валерка.
— Аз му казах, съвсем тихичко — възрази Братлето.
— А той какво ни донесе? — попита Володка, който се беше оживил, откакто крабът изчезна.
На дланта на Васильок лежеше черупка от морски таралеж. Беше стара, с изронени игли, от тях бяха останали само малки грапавинки. Приличаше на кръгла кутийка с дупчица в дъното.