Слънцето беше ниско, но още напичаше добре. Аз насочих огнената точка на лупата към билетите и скоро по тях заподскачаха безцветни пламъчета. Събрахме суха трева и клони, сварихме миди в старинното гърне, в морска вода, която бълбукаше съвсем като супа в тенджера. Някои миди се отваряха сами, другите ги отваряше Валерка с острието на сабята си. Месото на мидите беше соленичко и миришеше на море. Беше чудесно! Володка каза, че цял живот ще помним този обяд.
Цял живот… Ще помним! И всички отново помислихме за едно и също: че скоро ще настъпи време, когато ще ни остане само това. Да си спомняме един за друг.
Лежахме на сухия пясък, притиснали рамене, и мълчахме. От дясната ми страна лежеше Валерка, от лявата — моят Володка.
Най-сетне Валерка каза:
— Все пак нещо не е наред. Като че ли не направихме нещо много важно…
— Не сме ходили на фара — напомни ни Володка.
— Нима това е най-важното? — с мек упрек попита Братлето.
— Кой знае! — упорствуваше Володка.
Погледнах към него, после към Валерка. Изглежда, и на двама ни беше дошла една и съща мисъл.
— Трябва да запалим фара — бързо казах аз. — Ненапразно сме попаднали именно на този остров.
Братлето и Володка едновременно се надигнаха, забили остри лакти в пясъка.
Валерка помисли малко и поклати глава:
— Аз също исках… Но не, невъзможно е. Там трябва да горят маслени лампи. А откъде масло? Кой ще ги наглежда, те не могат да горят вечно, трябва да се зареждат?
Володка до мен рязко помръдна и аз почувствувах взискателния му поглед. И казах:
— А бисерът? Нали той гори вечно?
Валерка бързо вдигна очи и отново ги сведе:
— Та това е подарък. Той е ваш — твой и на Володка.
— Той ще си бъде наш. И ваш също — заговорих аз колкото се може по-убедително. — Но той ще гори! Ще гори като…
В главата ми се мятаха всякакви мисли от рода на „неугасимия огън на дружбата“ и други подобни. Но тук нямаше нужда от красиви думи, затова казах:
— Ще гори, като че ли сме заедно… и сме го запалили за всички…
— И ти ще се върнеш по-рано, Дени — изведнъж тихо каза Братлето. — Няма да е нужно да заобикаляш Бариерата.
Вярно, Васильок! На това щурманът Ден нямаше какво да възрази.
Извадих от джоба си тежкото топче. Валерка го пое върху дланта си:
— А как ще го запалим? Не може с обикновен огън. Той пламва само от много силна топлина — от мълния или горящо желязо…
— Ех ти, щурмане! — възкликнах аз. — Забрави ли? На всички фарове има огромни лещи! Ще съберем слънчевите лъчи! Бързо, докато слънцето не е залязло!
Дотърчахме запъхтени до каменната площадка в основата на фара. Вратата беше изкъртена. Мрачно зееше сводестият вход. Но тази мрачност не ни изплаши, ние бързахме, за да не изпуснем слънцето — то беше близко до хоризонта и жълтееше. И все пак се задържахме пред кулата.
Близо до основата й, сред валчестите камъни, лежеше огромна котва. Беше проядена от морската сол, цялата червеникава от ръжда. Вретеното й бе плътно притиснато до базалтовата площадка, единият рог с триъгълна лапа стърчеше нагоре, а вторият — изцяло враснал в камъка. Сякаш много, много отдавна камъкът се бе разтопил, обхванал котвената лапа и застинал отново. Валерка погали ръждивото тяло на котвата:
— Знаете ли от колко време лежи тук? Някога това е било морско дъно, после водата се е отдръпнала. Тази котва сигурно е паднала от някой кораб преди повече от хиляда години. И така си е останала… Вижте, та тя направо е враснала в планетата.
Ние с Братлето също погалихме покрития с ръжда гръб на котвата-великан. Володка се опита да помръдне големия пръстен, за който се връзва веригата, но той се беше сраснал с гнездото си.
— Слънцето залязва — казах аз.
Сенките на котвата, камъните, ниските скали, където беше изходът на лабиринта, се издължиха и плъзнаха по склона.
Влязохме в кулата.
Отвън тя беше квадратна, отвътре — кръгла. Като че ли един четириъгълен стълб беше пробит със свредел. Там, където отвън бяха ъглите, каменната зидария беше особено дебела. Древните строители бяха пробили в нея полукръгли вдлъбнатини. От ниша към ниша се изкачваше в начупена линия тънка желязна стълба. Когато се заизкачвахме, стълбата закънтя, от перилата се посипаха люспи ръжда.
Беше ни малко страх от това качване. Кръглата пустота кънтеше и над нас, и под нас. Но през тесните прозорци проникваше слънцето и разсичаше тази пустота със снопове лъчи. Те бяха станали розови — значи трябваше да се бърза.