Вървях последен и внимавах да не би Володка и Братлето от безгрижност да се изтърколят по стъпалата. Затова не се озъртах много. Но все пак успях да забележа в нишите навити, полуизгнили въжета, кръгли фенери и някакви черни сандъци. Странни кожени въжета се издигаха нагоре от тях.
След полумрака на тъмния кладенец остъклената фенерна кабина почти ни ослепи. От тази височина слънцето не изглеждаше много ниско — това беше първото, което забелязах.
А второто… Второто беше, че лещи нямаше.
По-точно казано, имаше, но не ни вършеха работа. Не бяха изпъкналите стъкла, които очаквахме да видим. Лещите на фара се състояха от множество концентрични кристални пръстени. Отдалеч те навярно приличаха на стъклата на автомобилен фар. И на всичко отгоре бяха вградени в неподвижни метални рамки. Не можеха нито да се завъртят, нито да се свалят.
Спогледахме се огорчени и с недоумение. Братлето попита Валерка — без упрек, но много разочаровано:
— Ама ти не знаеше ли?
— Да не съм строител на фарове? Досега съм ги виждал само откъм морето.
Изведнъж почувствувах страшна обида. Нима всичко е било напразно?
Володка предложи:
— А какво ще кажете, ако оставим тук бисера и прекараме до него гръмоотвод? При някоя буря ще удари гръм и…
— Тук никога няма бури… — печално каза Валерка.
Братлето, кой знае защо, се изкатери на площадката между лещите, където някога бе стояла лампата. Сега там стърчаха два железни лоста. Дългоцветни петна от кристалните пръстени се плъзнаха по ризата на Братлето, после яркото слънчево зайче скочи към очите му. Братлето замижа, вдигна ръка към очите си и закачи с лакът подвижния лост.
Чу се пращене и между лостовете прескочи синя искра.
10.
Веднъж в седми клас ме удари ток от електростатичната машина (нали знаете, такъв един прозрачен кръг с ръчка за въртене, четки и блестящи топчета). Оттогава електричеството предизвикваше у мен нервна реакция.
Трескаво хванах Братлето за ризата и го измъкнах изпод лещите. То примигваше учудено. Володка също примигваше. А Валерка доста се изплаши за братчето си.
— Това пък какво е? — попитах аз. — Значи вие имате електричество?
Той сърдито погледна лостовете и мрачно отвърна:
— Имахме… Много неща имахме, но всичко е забравено. Сега отново търсим…
Той отново погледна към контактите, към Братлето и попита:
— А това… опасно ли беше?
— Зависи какво е напрежението — казах аз и си спомних кожените шнурове и черните сандъци в нишите.
Това трябваше да са кабели и акумулатори и енергията се беше запазила през цялото това време.
Наклонените железни лостове завършваха с остри клюнове, под които имаше дървени дръжки — явно, за да могат да се местят с ръце. Промъкнах се с треперещи колене между лещите и отново сближих контактите. И отново с пращене прелетя начупена искра, дълга около два сантиметра.
— Ами че това е мълния! — възкликна Володка. — Тя ще го запали!
Ето колко просто се реши всичко. Зарадвахме се и започнахме да мислим как ще закрепим бисерното зрънце между клюновете на контактите.
От пода се издигаше меден винт с кръгла площадка на върха. Приличаше на столче за пианист. Навярно на него е било закрепено гнездото за лампата. Извъртях го до края, но височината му не стигаше. Володка и Братлето се спогледаха. Володка бързо каза:
— Трябва да сложим камък с вдлъбнатина. Долу има такива.
Преди да успея да отговоря, стълбата закънтя под краката му.
— По-внимателно, летяща маймуно! — извиках аз подир него.
Ехото още не беше заглъхнало, а Володка вече излетя от кулата. Видяхме го от балкончето, което заобикаляше „фенера“ на фара.
Володка намери камък близо до котвата и с усилие го вдигна.
— Спуснете въженцето! — извика той.
Братлето бързо размота капроновото въженце.
— Няма да стигне — със съмнение казах аз.
— Ще стигне — отвърна Братлето с тон, много подобен на този на Володка.
И наистина стигна. Володка завърза камъка на кръст и ни извика да го изтеглим.
— Ще го изтеглим! А ти се качвай!
— Не, ще почакам! Може да потрябват още камъни!
Но повече камъни не потрябваха. Това паве с вдлъбнатина отгоре беше сякаш специално приготвено за нас. Когато сложих върху него бисера, клюновете на лостовете го докоснаха.
Нетърпеливо ги сближих.
Синьото змийче на искрата изпращя един-два пъти и обви бялото зрънце. После искрите затанцуваха безспирно. Бисерът хвърляше синкави отблясъци, но не се запалваше.
— Напрежението е слабо — казах аз.
— Значи нищо няма да стане? — попита с огорчение Валерка.