Но Володка ме догони на стълбата. Постоя няколко секунди с наведена глава и попита:
— А вие… ще ме пускате ли у вас… понякога поне?
Аз неловко го прегърнах и му казах, че е глупчо.
Оженихме се малко преди Нова година. Сватбата ни беше не много дълга и не много шумна. Володка седеше сред гостите — солиден и сериозен. Пиеше газирана вода, хапваше от салатата и като че ли се чувствуваше добре. Но по-късно, когато около масата вече цареше оживено и малко изморено веселие, аз видях, че той ме гледа със странен поглед и очите му са мокри. Размърдах се, прошепнах на Варя: „Сега ще дойда“, и се наканих да отида при Володка. Но тя ми прошепна строго: „Не ставай!“, и сама отиде при него. Каза му нещо, прегърна го през раменете и го изведе в коридора. На вратата се обърна и ми каза с поглед: „Не се бой“… И аз изведнъж си помислих, че по нещо тя прилича на Володка, макар да е съвсем руса и с лунички. Ненапразно в нашия театър тя играеше ролите на палави и смели момченца.
Върнаха се след десетина минути. Очите на Володка бяха сухи и весели. Той се шмугна между гостите, изскочи до мен и зловещо прошепна:
— Отсега нататък ще те възпитаваме двамата с нея, на! Ще се научиш да се бръснеш и да не си разхвърляш нещата.
— Инквизитори такива — с облекчение въздъхнах аз.
Вторият етаж се хареса на Володка. Той измисли такъв номер: връзваше на конец стъклена запушалка от гарафа, спускаше я от прозореца и дрънчеше по нашето стъкло. Това означаваше: „Може ли да ви посетя? Не сте ли ме забравили?“ Ако бяхме заети, не се обиждаше. Но обикновено Варя или аз почуквахме по тавана с дръжката на метлата. И тогава се спускаше самият Володка.
Спускаше се по много хитър начин. Срещу нашия прозорец имаше голяма топола и един здрав клон се протягаше над покрива на нашата къща. Към този клон Володка прикрепи няколко макари, прекара през тях капроново въженце и завърза към единия му край голяма външна гума от камион. Той се измъкваше от прозореца, сядаше в гумата, постепенно отпускаше свободния край на въженцето и така плавно се приземяваше в тревата пред нашия прозорец. Наричаше тази система „парашут“.
Аз изтръпвах, когато гледах този „парашут“. Самият Володка беше слабичък и лек — можеш да го спуснеш и с конец. Но как тънкото въженце издържаше тежестта на тази гума от самосвал?
— Ще се пребиеш някой път — казвах аз.
— Ами!
— Като си счупиш врата, ще видиш „ами“!
Володка пръхтеше насмешливо, но аз не отстъпвах. Въженцето ми изглеждаше прекалено несигурно. В края на краищата Володка ми се поразсърди, погледна ме отблизо с потъмнели очи и решително каза:
— Какво трепериш толкова? Това въженце ми го подари Женя. Въженцата на приятелите не се късат.
И за доказателство се спусна с „парашута“ заедно с Женя, че и с рижавия Митка. И всичко мина благополучно освен едно — гумата притисна опашката на Митка и горкият котарак се разврещя, забравил за всякаква солидарност и достойнство…
Веднъж в началото на август Володка дойде без предупреждение. Застана на прага. Държеше навитото въженце и леко го галеше, както се гали коте. И тъжно ни гледаше изпод вежди.
— Какво ти е, Володка? — разтревожи се Варя.
— Нищо… — въздъхна той. — Само че Женя замина…
— На лагер ли? — глупаво попитах аз.
— В Африка — мрачно отвърна Володка.
Погледнах го накриво — питам го човешки, а той се подиграва.
— Ама наистина в Африка. За цяла година, заедно с родителите си. Нали са геолози, та ги пращат да помагат на африканците.
— Да, една година е много нещо — съчувствено каза Варя. — Искаш ли чай със сладко? Няма нищо, нали ще се върнат?
— Искам — каза Володка. — Ще се върнат… След колко време…
Варя отиде в кухнята, а Володка внимателно се приближи, докосна с буза рамото ми и вдигна огромните си печални очи:
— Гледай и ти да не заминеш някъде задълго, че тогава съвсем…
2.
Володка излезе от банята, като оставяше след себе си мокри стъпки. Яростно бършеше с кърпа рошавата си глава и не ме гледаше. Разбирах го — срамуваше се заради скорошния си страх.
— Облечи си сухи дрехи, че пак ще замръзнеш — казах аз.
Той раздразнено помръдна мършавите си лопатки („И без теб знам!“) и целият се навря в гардероба. Разнесе се шумолене и недоволно мърморене:
— Никога нищо не можеш да намериш…
Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.