— Ама че твари — потръпнах.
— Крилати „таласъми“ — процеди през зъби Валерка. — Едно време смятахме, че в тях се преселват душите на умиращи разбойници. Мислех, че отдавна са измрели. И откъде само…
Прекъсна го отчаяният вик на Васильок:
— Бисерът!
Светлото топче се търкаляше по леко наклонения под право към вратата. Изглежда, тези същества го бяха съборили с криле.
Защо не се хвърлихме след него? Защо гледахме вцепенени как бяга от нас? Случва се и така: виждаш как нещо пада, и замираш, и не можеш да го подхванеш…
Едва когато бисерът изчезна зад вратата и чухме няколко звънтящи удара по стълбата, вцепенението ни премина. Хукнахме навън…
Търсихме дълго и отчаяно. По стъпалата, в нишите, по пода на първия етаж. Опипахме всички пукнатини. Когато слънцето се скри зад хоризонта и лъчите му, проникващи в кулата, угаснаха, ние раздухахме на брега остатъците от огъня и направихме факли от клони. Но и огънят не ни помогна.
Право да си кажа, аз и Валерка от самото начало разбирахме, че няма да го намерим. Такова мъничко зрънце в огромния каменен кладенец… Но Володка и Братлето се споглеждаха странно и упорито претърсваха цепнатините между каменните плочи. Накрая всички клони изгоряха.
Излязохме на чист въздух.
Над морето догаряше жълтият залез. Стояхме до котвата и гледахме това ясно сияние. Лицата на Васильок и Володка станаха мургавозлатисти и съвсем еднакви. Еднакво строги, еднакво мрачни.
— Е, нищо де… — каза Володка. — Няма пък да плачем сега. Нали все пак нещо се случи…
„Нещо… — помислих си аз. — Но навярно нищо повече. Тъжната приказка свърши…“
И сякаш в отговор на мислите ми Валерка каза:
— Време е.
— Дайте да се изкъпем за последно — помолих аз и видях пълните с благодарност очи на Володка и Братлето.
— Но времето е много малко. Скоро лабиринтът ще изчезне.
— Ти пък откъде знаещ? — капризно попита Володка.
— Чувствувам. Нали аз го строих.
— Ама ние само ще се натопим — жално каза Братлето.
— Хайде — кратко каза Валерка.
Той хвърли куртката си до котвата, Володка остави върху нея анорака си и ние хукнахме към морето.
До самата вода се озърнах. Залезът се отразяваше в стъклата на фара и те пламтяха, като че ли все пак бяхме успели да го запалим.
11.
Сега вълните имаха цвят на кехлибар и бяха по-топли и ласкави. Сякаш измиваха от душата ми горчилката на неуспеха. Във всеки случай вече не я чувствувах, когато излизах на пясъка.
Но настъпваха минутите, за които се боях да помисля.
Машинално обличах матроската си и размишлявах за странната същност на човешките привързаности. Наистина какви бяха за мен тези две момчета? Нито братя, нито дори стари приятели. Какво ме свързваше с тях така силно? Това, че бяха от друг свят? Глупости! Та аз щях да съм по-щастлив, ако бяха момчета от съседната улица! Може би беше, защото рискувахме един за друг? Но това ми се беше случвало и преди. В един поход до Кавказ аз и един приятел измъкнахме от ледената река двама души. И какво? Само си пращаме картички за Нова година. А Валерка и Братлето? Защо сърцето ми замираше, когато си помислех, че след малко ще се разделим?
И всъщност сме били заедно само три дни. А Володка и Васильок се видяха за пръв път едва днес. И ето вече не могат да се разделят…
Погледнах ги. Братлето помагаше на Володка да закопчее сложната катарама на блестящото коланче. Шепнеха си нещо — бързо, деловито. Сякаш нямаха намерение да се сбогуват. Държаха се като съученици, които се уговарят да отидат утре на кино.
Може би още не бяха разбрали окончателно, че Ще се разделят завинаги? Или чувствуваха, но не го показваха? Такива силни момчета…
Валерка също ги гледаше. Изведнъж се сетих, че днес за пръв път научих истинското му име.
— Дени… — казах тихо.
Валерка се обърна. Очите му бяха топли. Искаше да каже нещо хубаво…
И изведнъж трепна. Вдигна глава, сякаш бе чул далечен сигнал:
— Времето изтича.
Бързо започнахме да си връзваме кецовете.
— По-бързо! — нетърпеливо ни молеше Валерка.
Отказахме се от връзването и бързо закрачихме към фара.
— Още, още по-бързо! — вече с тревога извика Валерка.
Братлето и Володка се спогледаха.
— Тогава бегом! — предложи Володка и ние хукнахме нагоре по склона.
Но Володка изведнъж изохка и падна в тревата.
Хвърлих се към него.
— Спънах се в камък — каза той, като гледаше лакътя си. — Виж.
Кожата беше одрана, по ръката течаха тъмни струйки.
Смъкнах матроската, разкъсах със зъби долния шев и със зъби отпрах тясна ивица. Смътно си спомних, че нещо такова се е случвало веднъж. Започнах да превързвам драскотините на Володка. Валерка стоеше до мен. Чувствувах, че всяка жилка от тялото му звънти от страшно, нетърпеливо безпокойство. Но какво можех да направя, след като Володка се бе наранил?