— Разбрах това — каза Валерка.
— Сега никога няма да ни го простите — с безцветен от отчаяние глас каза Володка.
— Ще ви простим.
Помълчахме още малко, после Братлето вдигна глава и попита:
— Какво ще правим сега?
— Ще търсим място за нощуване — спокойно, съвсем като възрастен каза щурманът Ден. — През нощта ще бъде хладно. Съберете повече суха трева и клони, ще си направим гнездо.
Братлето и Володка скочиха.
— Не се отдалечавайте много — предупредих ги аз.
— Може ли да взема сабята? — попита Володка. — Да сека клони…
Валерка извади сабята от ножницата и му я подаде.
— Само внимавай с нея — казах аз.
Те се скриха зад камъните, но ние чувахме приглушените им гласове и ударите на острието по твърдите клони.
Нерешително, на пресекулки Валерка попита:
— Слушай, ако например аз… ако нещо се случи с мен, да речем… съвсем… Вие бихте ли взели Васильок при вас?
— Какви глупости ти идват в главата? — сърдито попитах аз.
— Все пак кажи. Представи си, че…
— Какви ги говориш! Нима щяхме да го изоставим? Само че… той би ли поискал? Нашата Земя му е чужда.
Валерка поклати глава:
— Щом ще сте там, няма да му е чужда. Няма да има никого освен вас.
— Ама ти какво си намислил?
Той седна до мен и полугласно каза:
— Аз те излъгах. Мога да построя лабиринт… Само че никой не го е строил три пъти.
— Че защо три пъти? Нали това ще ти бъде вторият?
Видях в разсеяната светлина усмивката на Валерка — кратка и тъжна.
— Това е нещо като поговорка — обясни той. — Никой не го е строил три пъти, защото вторият отнема живота на създателя си.
— Защо, Валерка?
— Трудно е да се обясни… Нали видя огънчето на острието? В него изгарят всички сили. Не мисли, че ме е страх. Просто е обидно да умреш така…
Спомних си ледената ръка на Валерка тогава.
— А ако се хванем всички?
— Няма да помогне. Все едно първият ще умре… Та това е Лабиринт…
— Да върви по дяволите тогава!
— А какво ще правим?
— Ще измислим нещо.
Той стана, мина зад мен и сложи ръце на раменете ми:
— Какво можем да измислим, Серьожа? Изхвърлени сме кой знае къде във времето. Само лабиринтът може да ви спаси.
Именно така каза — „да ВИ спаси“.
Отхвърлих ръцете му от раменете си:
— Глупости, Светъл щурмане! Този номер няма да мине!
— Я стига! — сърдито каза той. — Сам знаеш, че понякога това е нужно. Нали сам искаше да резнеш въжето?
Виж ти, знаеше!
— Е да, исках… Но се надявах, че може би ще се спася. Пък и нямаше изход.
— А сега има ли?
Премълчах.
— Помисли за онези, които остават там, у вас. Това беше нечестен ход. Помислих за себе си, за Володка и… Разбира се, не можех да се съглася с Валерка, но в моята твърдост се появи пукнатина.
— Братлето ще умре без теб.
— Няма, ако бъде с вас.
Зад нас се разнесе силно шумолене. Озърнахме се. Беше Володка, който, промъкнал се нечуто, хвърли на земята сноп трева.
— Разговаряте значи… — със странен тон каза той.
— Къде е Васильок? — попита разтревожен Валерка.
— Сега ще дойде. Остра сабя имаш… Ж-жик — и храста го няма.
— Да, хубава е — със скрито безпокойство каза Валерка. — Къде е, да не сте я изгубили?
— Ето я — Володка вдигна сабята от земята. — А ти не можеш ли да построиш лабиринта без нея?
— Не мога. Дай ми я.
— Сега — Володка отстъпи назад. — Тук някъде имаше камък с пукнатина… Аха!
Острието издрънча в камъка. Володка замря за миг, после силно се дръпна назад и падна по гръб в тревата. Чу се краткият звук на пречупена стомана.
Хвърлихме се към Володка. От другата страна дотича изплашено Братлето.
Володка лежеше по гръб, притиснал до гърдите си парчето от сабята.
— Ти си луд! — изкрещя Валерка.
Володка бавно стана и хвърли парчето.
— Ти си луд, а не аз — сърдито каза той. — Нали ви чух… Виж ги ти какво намислили!
Валерка изведнъж притихна и отпусна ръце.
— Глупак — съвсем по момчешки каза той. — Сега ще седим тук цял живот.
— Няма да седим — тихо, но твърдо възрази моят Володка. — Ще станем и ще тръгнем. Нещо трябва да се случи. А за да се случи, трябва да вървим.
12.
Вървяхме.
Отначало стъпвахме по дребни камъчета, а край коленете ни се полюшваха пухкави метлички с тънки стъбълца. После излязохме на твърда повърхност. Светлината на Млечния път стана още по-ярка, виждаше се на стотина крачки наоколо. Различих под краката си шестоъгълни каменни плочи, с които бе покрита широка ивица земя. Тази права лента се простираше чак до звездния хоризонт.
— Дени, виж. Това е път — каза Братлето и хвана Валерка за ръката.