Другата си ръка той подаде на Володка, а Володка здраво вкопчи пръсти в моите. Вървяхме в тясна редица по гранитните плочи. Вървяхме през непознатия чужд свят, вървяхме през неизвестното време.
Вървяхме неизвестно накъде…
Отдясно искреше Океанът, отляво и пред нас се губеше в нощта каменистата равнина. Долиташе далечен шум на вълни. Нямаше вятър. От нагретия през деня гранит се издигаше топъл въздух. Беше лесно да се върви, равният прав път ни унасяше и успокояваше…
— Хубав път — казах аз. — Вашите древни майстори са умеели да строят…
— Това не са древните — отзова се Валерка. — По-скоро обратното… Нали гледам звездите, те са се изместили така, както ще застанат в далечно бъдеще.
Моят Володка леко забави крачка.
Аз попитах:
— Но щом сега е… друго време, защо всичко е същото? Пуст остров…
— Нали е отдалечен, изоставен…
— Но сигурно не навсякъде по планетата е така. Не би ли искал да останеш… в това бъдеше?
— Не искам — тихо каза Валерка. — Още не съм направил нищо за него.
— Дени — каза изведнъж Володка с мрачен, непознат глас. — Ако се върнете, постарайте се да няма такова бъдеще.
— Какво? — тихо, но тревожно попита вместо Валерка Братлето.
— Ами такова… За какво ви е бъдеще с военни самолети? Та това е писта за излитане.
Известно време вървяхме мълчешком и с други очи гледахме гранитните шестоъгълници. В пролуките между тях никнеха храстчета и трева.
— Всичко вече е изоставено — казах аз.
— А колко кръв е имало, докато го изоставят? — все така мрачно отвърна Володка.
„Туп-туп… туп-туп…“ — меко тупкаха крачките ни. Струваше ни се, че цялата планета е пуста. А може би наистина беше така?
Нима всичко е било напразно? Напразно бяха загинали шестимата барабанчици, напразен беше моят бой с Канцлера?
— Но защо пък военни? — нерешително попита Валерка. — Може да е за обикновени самолети…
Володка преглътна и каза:
— Баща ми беше военен летец… Веднъж ме взе на летището, беше преди седем години. Малък бях, но си спомням: наоколо степ, няма нищо, само бетонна писта — почти като тази…
А аз си мислех, че знам за Володка всичко. Той и майка му никога не ми бяха говорили за баща му и аз бях сигурен, че Володка цял живот е расъл без баща.
— Ти никога не си ми разказвал… Баща ти със самолет ли е загинал?
С кола — тихо каза Володка. — Той и брат ми пътували край пистата, а там по време на излитане експлодирал един изтребител. И едно парче улучило резервоара на колата, тя също експлодирала… Двамата били убити на място.
— Брат ти също ли беше летец?
— Не, ние с Баска бяхме близнаци… Мен ме бяха оставили вкъщи, за наказание за нещо си там, а те с баща ми…
„Туп-туп… туп-туп…“ — глухо удряха по пистата нашите кецове. Звездите горяха с безпощадно ярка светлина. Между тях често пламваха сребърните стрели на метеоритите.
— Така че вие се постарайте.
— Ако се върнем — каза щурманът Ден.
— Затова трябва да се върнем, Дени — каза Братлето.
— Трябва, но как? Да не би аз да счупих сабята?
— Трябва да се върнем всички — тихо, твърдо каза Володка. — Откъде да знаеш, може би нещата тръгнаха накриво затова, че ти не замина. Трябва да се върнем и да заминеш.
— Добре де, измисли как — със сдържано раздразнение каза Ден.
— Мисля — със странна насмешка отвърна моят Володка.
Бяхме изминали вече няколко километра, а пистата не свършваше. Може би тукашните самолети се нуждаеха от много дълъг разбег? Какво ни чакаше в края на този път? Самолетите в края на пистата се издигат към небето. А ние какво ще правим?
Надявах се на някакво чудо — че непознатите сили на пространството и времето изведнъж ще ни отнесат на дъждовните улички на вилното селище! Това би било най-хубавото чудо. Но след него идваше и най-тъжното: раздялата с Валерка и Братлето.
— Валерка…
— Да?
Всъщност бях го повикал просто така. Да чуя гласа му.
— Нима знаеш как трябва да стоят звездите след хиляда години?
— Разбира се — малко учуден каза Валерка. — Всеки щурман знае. Ето виж онези дванадесет звезди, точно пред нас. Това е съзвездието Краб. Преди беше по-сплеснато, като че ли крабът е приседнал, а виж, сега се е изправил.
Наистина очертанията на съзвездието напомняха гигантски краб. Володка също забеляза това:
— Вижте, той си е вдигнал щипките!
— Не бой се, този краб не хапе — усмихна се Братлето.
— А мен и от онзи не ме беше страх! Е, само в началото… Как мислиш, дали онзи краб не ми се е обидил?
— Ти пък!
— Хубаво, че не ми се е обидил — зарадва се Володка.